Урсула Ле Гуин - Хроники на Западния бряг- цялата трилогия

— Дойдох в Месун да видя Оррек Каспро — ако е възможно — казах смутено.

— Мисля, че е възможно — отвърна тя. — За кого да предам?

— Гавир Айтана Сидой. А това е… брат ми… Мив…

— Аз съм Мелле — прекъсна ме Мелле. — И съм момиче. — Повдигна раменца и сведе засрамено очи. Приличаше на малко ястребче.

— Заповядайте — покани ни младата жена. — Аз съм Мемер Галва. Ще ида да проверя дали Оррек е свободен… — И се отдалечи по коридора, великолепната й коса сияеше около главата й.

Спряхме в тесния коридор. Имаше няколко врати, и от двете страни.

Мелле ме хвана за ръката и прошепна:

— Нали нямаш нищо против, че вече не съм Мив?

— Разбира се. Дори се радвам, че не си Мив.

Тя кимна, след това подскочи и възкликна:

— Олеле!

Проследих погледа й. В коридора бе излязла лъвица.

Не ни обърна никакво внимание, а спря пред една от вратите, размаха опашка и погледна лениво през рамо. Не беше като черните блатни лъвове — имаше пясъчен цвят и бе доста по-едра. Успях да промълвя:

— Енну!

— Идвам — чухме женски глас и една жена излезе в коридора, видя ни и спря. — О, горките — рече. — Не се плашете. Тя е питомна. Защо не влезете в гостната при огнището?

Лъвицата се завъртя и клекна, огледа се нетърпеливо. Жената я потупа по главата и й прошепна нещо. В отговор се чу жалостиво ръмжене.

Погледнах Мелле. Беше се вцепенила и не откъсваше очи от лъвицата, но не можех да определя дали от ужас, или от възхищение. Жената се обърна към нея и каза:

— Казва се Шетар и е с нас от съвсем малка. Искаш ли да я погалиш? Много обича да я галят.

Имаше много приятен глас, нисък и същевременно мек, почти пресипнал, с едва доловими омайни нотки. Говореше с планински акцент като Чамри Берн.

Мелле ме стисна за ръката и кимна.

Приближих внимателно огромното животни. Жената ни се усмихна и каза:

— Аз съм Грай.

— Това е Мелле. А аз съм Гавир.

— Мелле! Какво хубаво име! Шетар, поздрави Мелле.

Лъвицата се изправи рязко, обърна се към нас и направи дълбок поклон — по-точно протегна лапи напред, както правят котките, и опря брадичка на тях. След това се надигна и погледна многозначително Грай, а тя извади нещо от джоба си и го хвърли в зейналата й паст.

— Добро коте — похвали я.

След малко Мелле вече галеше лъвицата и Грай й отговаряше на всички въпроси за Шетар.

После се обърна към мен:

— Ти нали си дошъл да се видиш с Оррек?

— Да, но… но една красива жена ни каза да почакаме.

В този момент Мемер Галва се появи на прага и каза:

— Оррек каза да се качиш в читалнята. Ела с мен.

— А Мелле може да остане при Шетар — добави Грай.

— О, да, с удоволствие. — Мелле ме погледна въпросително.

— Разбира се — казах. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че не можех да мисля. Последвах бледото сияние на косата на Мемер нагоре по тесните стълби.

Още щом вратата се отвори, вече знаех къде се намирам. Познавах тази стая, помнех я. Бях идвал тук много пъти — в тази тъмна стая до отрупаното с книги писалище под високия прозорец, при лампата. Познавах и лицето, което се извърна към мен — будно, печално, честно. Познавах гласа, който произнесе името ми…

Не знаех какво да кажа. Стоях като вкаменен. Той ме погледна настойчиво.

— Какво има? — попита с ниския си глас.

Едва успях да промълвя, че съжалявам, че го безпокоя, а той ме покани да седна, разчисти книгите от едно кресло и се настани срещу мен.

— Е?

Стисках с нервни пръсти пакета. Развих го, опипах слепените листове пергамент и му подадох книгата.

— Когато бях роб, ми забраняваха да чета творбите ви. Но получих тази книга от друг роб. Изгубих я, когато изгубих всичко, но тя отново дойде при мен. Прекосих с нея реката на смъртта и реката на живота. Тя беше пътеводна светлина към мястото, където се крие съкровищницата. Беше мой водач. И ето… ето, че я последвах до нейния създател. Щом ви видях, разбрах, че съм ви познавал през целия си живот. Разбрах, че е трябвало да дойда точно тук.

Той взе книгата и погледна захабената й, пострадала от влагата корица. Разлисти я внимателно. Зачете от страницата, на която отвори:

— „Има три неща, които, докато растат, придават сила на душата — любовта, знанието и свободата“. — Въздъхна. — Трябва да съм бил горе-долу на твоята възраст, когато написах това — рече и се подсмихна. После вдигна глава и ме погледна. Подаде ми книгата и каза: — За мен е чест, Гавир Айтана. Това е дар, който само читателят може да даде на писателя. Има ли нещо, което да направя в замяна?