Урсула Ле Гуин - Хроники на Западния бряг- цялата трилогия

Говореше също като Чамри Берн.

Бях онемял. Внезапният ми изблик бе секнал, езикът ми отново бе вързан.

— Всъщност може да поговорим за това и по-късно — успокои ме той. — Разкажи ми първо за себе си. Къде си бил в робство? Не е в моята част на света, това е сигурно. Робите в Предпланинието са също толкова невежи, колкото и господарите им.

— В Къщата на Арка, в град Етра — отвърнах. Очите ми се наляха със сълзи.

— Но произхождаш от Блатата, нали?

— Със сестра ми сме били отвлечени от ловци на роби… — И разказах цялата си история, а когато спирах, за да си поема дъх, той ме окуражаваше или задаваше въпроси. Пропуснах единствено да разкажа за смъртта на Салло, защото не исках да прехвърлям бремето на своята мъка в сърцето на един непознат. Когато стигнах до завръщането ми в гората и как сме се срещнали с Мелле, очите му блеснаха.

— Мелле се казваше майка ми — рече. — А също и дъщеря ми. — Гласът му потрепери и той отмести поглед. — И сега водиш това дете с теб, така ли? Мемер ми каза.

— Не можех да я оставя там — отвърнах, сякаш се извинявах.

— Други биха го сторили.

— Тя е много надарена — не съм срещал толкова умно дете. Надявах се, че тук… — Не довърших. Какви надежди можеше да има, и за Мелле, и за мен?

— Тук със сигурност може да получи това, от което има нужда — отвърна Оррек Каспро, без изобщо да се замисли. — Но как успя да изминеш толкова път от Данеранската гора до Месун с малко дете? Едва ли е било лесно.

— Не беше никак трудно, докато не узнах, че моите… врагове в Аркаманд все още ме преследват и че са по дирите ми. — Но тъй като не му бях разказал за Торм и Хоби, се наложи да обясня кои са, а също и как е загинала сестра ми в техните ръце.

Когато стигнах до това как Хоби ме е преследвал и как сме пресекли Сенсали, той се напрегна като мъжете в лагера на Бригин, докато им декламирах „Обсадата и падането на Сентас“.

— Видя ли го да се дави? — попита.

Поклатих глава.

— Видях, че конят е без ездач. Нищо повече. Реката е широка и пълноводна. Може би се е удавил. А може би не. Но аз мисля… — не знаех как да го обясня. — То е… като да се скъса верига.

Каспро се замисли и каза:

— Искам Мемер и Грай да чуят това. И да ми разкажеш по-подробно за тези твои „спомени“ — твоите видения. За това как си ме видял! — Вдигна глава и се разсмя, гледаше ме с нескрита радост и симпатия. — Нямам търпение да се срещна с твоята малка спътница. Да слезем при нея, а?

Зад къщата имаше тясна градина, втъкната между стените на приземния етаж и скалата, която се издигаше нагоре. Беше ясна късна утрин, цветята ухаеха. За един кратък миг си спомних и тях. Имаше и малък шадраван, от който водата по-скоро капеше. Жената и лъвицата се бяха разположили на каменната пейка и плочите до фонтана, с тях беше и Мелле — продължаваше да гали замечтано косматата глава на лъвицата.

— Сигурно вече си се запознал с жена ми, Грай Барре — каза Каспро. — Ние с нея сме планинци. Мемер Галва дойде с нас от своя дом в град Ансул — ще ни гостува тази година. Уча я на съвременна поезия, а тя ми преподава аритански, древния език на моя народ. Представи ми твоята спътница, ако обичаш.

Но щом се приближихме, Мелле изтича при мен и скри лицето си в дрехите ми. Не знаех какво да направя.

— Мелле — казах, — това е нашият домакин — прочутият книжник, когото дойдохме да видим.

Тя продължаваше да се притиска към крака ми й не го погледна.

— Няма нищо — каза Каспро. Лицето му обаче помрачня за миг. После, без да гледа Мелле, нито да се приближава към нея, каза с приятния си глас: — Грай, Мемер, нашите гости ни носят много интересни истории.

— Мелле ни разказа за пилетата на лодката — каза Мемер. Слънцето караше косата ида пламти. Не смеех да я погледна, но не можех и да не я гледам. Каспро седна на пейката до нея, аз се настаних на другата пейка, без да пускам Мелле от прегръдката си.

— Май е време да похапнем — каза Грай. — Мелле, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Мелле тръгна, но продължаваше да извръща глава от Каспро.

Извиних се за поведението й, но Каспро само махна с ръка.

— Как може да се държи иначе?

И като си припомних цялото ни пътуване, осъзнах, че единствените мъже, с които Мелле бе разговаряла и които бе поглеждала, бяха джуджето в странноприемницата, което вероятно бе сметнала за странна порода дете, и краварчето с коня, което постепенно бе спечелило доверието й. Беше стояла настрана от всички останали — лодкари, носачи, търговци. Досега не го бях забелязал. Сърцето ми се сви.