Урсула Ле Гуин - Хроники на Западния бряг- цялата трилогия

— Не те ли праща някой? Учител, книжник, с когото си работил?

Сърцето ми се сви.

— Не.

Той поклати глава и каза:

— Знаеш ли, ела да пийнеш с нас в „Голямата бъчва“. Аз съм Сампатер Иле, а това е Гола Медерра. Той учи право, аз — писменост.

Представих се и добавих:

— Бях роб в Етра.

Трябваше да го кажа преди всичко друго, преди да узнаят, че са предложили приятелството си на роб.

— В Етра? Беше ли там по време на обсадата? — попита Сампатер, а Гола го задърпа:

— Хайде, жаден съм!

Пихме бира в „Голямата бъчва“ — шумна, претъпкана със студенти кръчма. Повечето бяха на моя възраст, някои по-големи. Сампатер и Гола, изглежда, си бяха поставили за цел да изпият колкото се може повече бира и да поговорят с всички в кръчмата, което не им попречи да ме представят на присъстващите и всеки от тях ми даде съвет при кого трябва да отида, за да ме вземат в Университета. Когато се оказа, че не познавам нито един от прочутите учители, които изреждаха, Сампатер попита:

— Добре де, няма ли поне един, при когото искаш да учиш? Някой, за когото си чувал?

— Оррек Каспро.

— Ха! — Той ме погледна, засмя се и вдигна халбата си. — Значи си поет, а?

— Не, не съм. Аз само… — Всъщност не знаех какъв съм и какъв искам да стана. Никога не се бях чувствал толкова невеж.

Сампатер пресуши халбата си и се провикна:

— Още една за мен и ще те отведа в неговата къща.

— Не бива…

— Защо не? Той не е преподавател и е много свестен. Не е нужно да му се кланяш и да угодничиш. Отиваме право при него, не е далече.

Успях да се измъкна с обяснението, че трябва да се върна при братчето си. Платих за бирите, с което им станах още по-симпатичен, и Сампатер ми обясни как да стигна до къщата на Каспро — била само на две преки.

— Още утре иди при него — заръча ми. — Или, чакай, ще мина да те взема.

Уверих го, че ще отида и ще кажа, че той ме е пратил, после се върнах в „Пъдпъдъкът“, замаян от изпитите бири.

Спах малко и неспокойно и на развиделяване се замислих какво да правя. Бях се отказал вече да се записвам за студент в Университета. Нямах достатъчно пари, нито нужната подготовка, и едва ли можех да стана като някой от лекомислените веселяци в „Голямата бъчва“. Макар че бяхме връстници, бяхме стигнали до възрастта си по различни пътища.

Това, от което имах нужда, бе работа, за да мога да издържам Мелле. В толкова голям, при това град без роби, сигурно имаше постоянна нужда от работна ръка. Знаех името на само един човек в Месун и реших да отида при него. Ако не получех работа там, щях да потърся другаде.

Щом Мелле се събуди, й казах, че ще излезем да си купим дрехи. Това й хареса. Киселата съдържателка ни обясни как да стигнем до пазара в подножието на хълма и там открихме много сергии с нови и употребявани дрехи, някои на съвсем прилични цени.

Видях, че Мелле гледа с възхита една захабена шарена копринена роба, и казах:

— Пискливке, вече не е необходимо да се правиш на Мив.

Тя присви свенливо рамене и промърмори:

— Прекалено е голяма.

И наистина, това бе роба за голяма жена. След като й се полюбува още малко, Мелле добави:

— На Диеро щеше да й стане.

Права беше.

В края на краищата купих панталони, ленени ризи и наметала, каквито носеха момчетата в Месун. На Мелле взех и една елегантна жилетка с копчета от медни грошове. Тя все ги поглеждаше, докато се изкачвахме към цитаделата, и по едно време рече засмяно:

— Е, вече винаги ще си имам парички.

Хапнахме хляб със зехтин и маслини на една сергия и после предложих:

— Сега да отидем да навестим прочутия книжник.

Личицето на Мелле грейна и тя изприпка по каменните стъпала пред мен. Следвах я, изпълнен със сляпа и твърда решимост. Бях взел малкия увит в коприна пакет от странноприемницата.

Сампатер ме бе упътил добре и лесно открих къщата, която бе описал — висока и тясна, опряна в скалистия хълм, последната къща на улицата. Вдигнах ръка и почуках.

Отвори млада жена. Лицето й беше бледо, кожата й бе толкова прозрачна, че сякаш сияеше. С Мелле се втренчихме в косата й — никога не бях виждал такава коса. Беше като кълбо от невероятно фини златни жички, като позлатено и сресано руно, истински сияещ ореол около главата й.

— Ох! — възкликна Мелле и аз едва се сдържах също да не възкликна.

Младата жена се усмихна. Лекичко. Сигурно бяхме много смешни, голямо й малко момче, чистички, с изопнати от напрежение лица, ококорени на прага. Усмивката й беше мила и ме насърчи.