Урсула Ле Гуин - Хроники на Западния бряг- цялата трилогия

Мярнах всичко това с един поглед и продължих навътре, напряко на усилващото се течение, дърпах детето след мен. Когато водата стана твърде дълбока, викнах:

— Мелле, яхни ме на конче. Обаче не ме стискай за гърлото, че ще ме задушиш.

Вече знаех къде съм. Вече бях газил през тази река, с това бреме на плещите. Вече не се оглеждах, защото нямаше смисъл, а навлязох смело в дълбокото, отпърво право към отсрещния бряг, ала после се сетих, че посоката е опасна, и извих надясно; пристъпвах внимателно и опипвах дъното с крака. В един момент течението ме повлече с неочаквана и ужасяваща сила, опитах се да заплувам, но само плясках безпомощно във водата, и тъкмо когато почнах да се давя, отново напипах дъното с крак. Мелле ме бе стиснала отчаяно за гушата. Успях да се преборя с течението и пристъпих бавно напред, но вече си проправях път из плитчините и можех да се хващам за корените и надвисналите клони на върбите. Едва сега погледнах назад.

Бурното течение в средата на реката носеше коня надолу. Без ездач.

Цялата сила на реката се събираше, в този тесен канал, малко по-надолу от мястото, където бяхме успели да я прекосим.

Мелле най-после престана да ме души, трепереше цялата. Изпълзях на брега, пуснах я и се свлякох на пясъка. Нямах сили да помръдна. Гледах реката и бушуващите вълни, с които се бореше конят. Най-сетне той опря копита в дъното, видях как се изправя, как се препъва и подскача… накрая се измъкна на отсрещния бряг. Огледах водата, островчетата, чакълените прагове нагоре и надолу по реката, отново и отново. Пясък, камъни и шуртяща вода.

— Гав, Гав, Клюнчо — хлипаше Мелле. — Ставай. Да вървим. Да се махаме оттук. — Задърпа ме да се изправя.

— Ей сега… — опитах се да отговоря, но открих, че не мога.

Последвах я със залитане през върбовата горичка. След малко краката ми поддадоха и паднах на тревата. Опитах се да кажа на Мелле, че всичко е наред, но не можех да говоря. Дори въздух не можех да си поема. Сякаш отново бях във водата — под водата. Само дето продължавах да виждам съвсем ясно. А сетне се спусна мрак.

Когато се свестих, беше нощ, топла и облачна. Реката беше широка черна ивица между светлите пясъчни брегове. Нещо малко и мокро, но топло се притискаше към мен. Осъзнах, че е Мелле. Събудих я и тръгнахме в мрака през шубраците. Стигнахме малка падина, която изглеждаше подходяща за лагер, но бях твърде изморен, за да напаля огън. А бяхме мокри до кости. Въпреки това се увихме с одеялата, Мелле се сгуши в мен и заспахме.

Страховете ми се бяха изпарили. Бях преминал втората река. Спах дълго и дълбоко.

Събудихме се много след изгрев-слънце. Проснахме мокрите си дрехи да изсъхнат и похапнахме мухлясал хляб, спотаени в храсталака. Мелле не беше пострадала, но се озърташе обезпокоено.

— Не трябва ли да бягаме оттук? — попита.

— Не — отвърнах. Преди да закусим, бях слязъл до брега и бях огледал реката. Логиката ми подсказваше, че трябва да се страхувам, че Хоби би могъл да я преплува и да се спотайва наблизо, но същевременно един друг, неподплатен с никаква логика и напълно уверен глас ми нашепваше: „Ти си в безопасност, няма го вече, връзката е прекъсната“.

Мелле ме гледаше с ококорени, изпълнени с вяра очички.

— Вече сме в Урдайл — обясних й. — Тук няма роби. Нито ловци на роби. Освен това… — Не знаех дали е видяла Хоби да ни преследва в реката и има ли смисъл да й казвам за него. — Освен това мисля, че сме свободни.

Известно време тя обмисля думите ми.

— Мога ли пак да те наричам Гав?

— Пълното ми име е Гавир Айтана Сидой — отвърнах. — Но нямам нищо против Клюнчо.

— Клюнчо и Пискливка — прошепна Мелле и се засмя. — Аз ще продължавам ли да съм Мив?

— Може. Стига да искаш.

— Ще видим ли онзи прочут книжник в града?

— Да — отвърнах.

И тъй, след като дрехите и багажът ни изсъхнаха, се отправихме на път.

Пътуването ни до Месун беше лесно, както всъщност и целият път досега, ако забравим страховете, които ме измъчваха, и рискованото пресичане на реката. Нямах представа какво ще правим, когато стигнем Месун, и с какво ще се прехранваме, но да задавам прекалено много въпроси щеше да е проява на неблагодарност към бог Късмет и Енну. Те бяха с нас досега и не вярвах да ни изоставят точно в този момент. Докато вървяхме, затананиках химна на Каспро.

— Не те бива много в пеенето — отбеляза моята малка спътничка.

— Знам. Пей ти тогава.

Тя подхвана с тънкото си неуверено гласче една любовна песен, която бе чула в къщата на Барна. Спомних си за красивата й сестра и се зачудих дали Мелле също ще стане хубавица. Улових се, че си мисля: „Дано я пощади съдбата!“ Но това бяха мисли на роб. Време беше да се науча да разсъждавам като свободен човек.