Урсула Ле Гуин - Хроники на Западния бряг- цялата трилогия

— Ще видим — казах.

Продължихме по пътеката, излязохме на коларски път и когато съвсем доближихме реката, видяхме покривите на неголямо градче, после кей и вързани там лодки.

Бях помолил бог Късмет да благослови това дете така, както беше благословил и мен. Можех ли да му се доверя и този път? Само глупак постъпва така, сякаш знае повече от Късмет. Винаги съм бил глупав, но не чак толкова.

— Ще решим, когато стигнем — казах след около половин миля мълчание.

— Можем да платим, за да ни вземат. Нали?

Кимнах.

Минахме покрай една ябълкова градина, влязохме в града и се спуснахме към кея. Там нямаше големи лодки, нямаше всъщност и хора. Видях една схлупена гостилница със зейнала врата и надзърнах вътре. Едно джудже, не по-високо от Мелле, обаче с голяма красива глава и намръщено лице, ни погледна иззад тезгяха и каза:

— Ти комай си от Блатата. Какво да бъде?

Едва не се обърнах да побягна.

— Ей, какво е това с теб? Кутре? Не, в името на Сампа, това е хлапе. Две хлапета. Какво ще искате, мляко?

— Да — рече Мелле. — Ако обичате.

Той наля две купи мляко и ние седнахме на една ниска масичка, за да ги изпием. Дребосъкът стоеше зад тезгяха и ни гледаше. Втренченият му поглед ме смути, но Мелле, изглежда, не му обръщаше внимание, защото на свой ред го оглеждаше, забравила обичайната си свенливост.

— Има ли наистина черна котка? — попита го.

— Защо да има черна котка?

— Заради картинката на вратата.

— А, да. Няма котка. Това е гостилница. „Черната котка“. Благословията на Енну. Накъде сте тръгнали? Сами ли сте?

— Надолу по реката — отвърнах.

— С лодка ли дойдохте? — Той погледна през вратата към кея.

— Не. Пеша. Но май ще е по-добре да вземем лодка.

— Днес няма да можете. Но утре минава баржата на Педри.

— Надолу ли?

— Чак до Сал ли — отвърна дребосъкът. Реших, че така наричат Сенсали по тези места.

Той напълни отново купите, после донесе две чаши плодово вино. Сложи едната пред мен, а другата вдигна за тост.

Отпих заедно с него. Мелле вдигна купата, за да ни прави компания.

— Може да останете за тази нощ, ако искате — предложи дребосъкът. Мелле ме погледна с блеснали очички. Свечеряваше се. Помъчих се да прогоня страховете си и да приема това, което ни предлагаше Късмет. Кимнах.

— Имате ли с какво да платите? — попита дребосъкът.

Извадих няколко бронзови монети от джоба си.

— Защото ако нямате, ще изям хлапето — продължи джуджето съвсем сериозно и се наведе към Мелле, разперил ръце. Тя се дръпна към мен и извика, но после се разсмя — още преди аз да се засмея на шегата му. Джуджето също се хилеше.

— Уплаши ме — оплака се тя и това му достави удоволствие. Усещах как бие сърчицето й.

— Прибери си парите — каза дребосъкът. — Ще си оправим сметките на тръгване.

Прати ни на горния етаж, в малка стаичка с прозорци към фасадата. Беше чисто, но тясно — имаше пет легла, натъпкани едно до друго. Вечерята бе вкусна — ядохме в компанията на неколцина товарачи. Те почти не говореха, стопанинът също не беше многословен. След вечеря двамата с Мелле се разходихме до пристанището, за да се полюбуваме на трепкащите върху гладката водна повърхност светлинки, после си легнахме.

Не можех да заспя, борех се със собствените си страхове. По някое време задрямах, но изведнъж се сепнах, скочих и посегнах към ножа, който бях сложил до леглото. Някой се качваше по стълбите. Спря за малко, после тръгна пак. Вратата изскърца.

Влезе мъж. Едва различавах силуета му на слабата светлина от прозорците. Седях неподвижно, затаил дъх, стиснал ножа.

Мъжът тромаво мина покрай мен и се тръшна на едно легло. Изпъшка, събу си обущата, легна, повъртя се малко, измърмори някаква ругатня и скоро след това захърка. Помислих, че се преструва, за да помислим, че спи. Но той продължи да хърка и хърка чак до зори.

Когато се събуди и видя непознат мъж в стаята, Мелле се изплаши и поиска веднага да си тръгнем.

Дребосъкът й сипа топло мляко за закуска, а на мен предложи топло вино, даде ни и по филия топъл хляб и праскови. Бях твърде изнервен и неспокоен, за да чакам баржата, и казах, че ще продължим пеша.

— Щом искате да вървите, ваша воля — отвърна той. — Но ако ще плавате, баржата до час-два ще е тук.

Мелле кимна и аз се съгласих.

Баржата спря на пристанището в ранния предобед — дълга и с надстройка като на лодката на Аммеда в Блатата. Палубата беше отрупана със сандъци, бали сено, няколко клетки с пилета и най-различни други стоки. Докато вървеше разтоварването и товаренето, попитах капитана дали ще ни вземе и се уговорихме за един сребърник до Сенсали, със спане на палубата. Върнах се в „Черната котка“ да уредя сметката.