Урсула Ле Гуин - Хроники на Западния бряг- цялата трилогия

Урдайл беше приятна страна с ябълкови градини и пътища, очертани с тополи, издигаше се постепенно от реката към синкавите хълмове, които бях съгледал в далечината. Вървяхме, понякога ни качваха каруцари, купувахме си храна от селските пазари или мляко от някоя селска женица. Често ми се караха, че съм помъкнал малкото си братче по друмищата, но Мелле се притискаше към мен и заявяваше на всеослушание, че съм най-добрият брат на света, с което бързо печелехме благоразположение и храна, както и предложение да преспим на меко и топло в някоя купа сено. И така след пет дни отново се върнахме при реката, която описваше широк завой встрани от пътя и излизаше при град Месун.

Построен на стръмните-хълмове над реката, с покриви от червени керемиди, кули и няколко красиви моста, Месун беше град от камък, но не беше заобиколен от стена. Това ми се стори странно. Нямаше врати, нито стражеви кули, нито дори пазачи. Не видях никакви войници. Влязохме в този голям град, сякаш влизахме в село.

Къщите се издигаха на три и четири етажа, улиците гъмжаха от хора, каруци и коне. Шумът, тълпата и суматохата бяха почти непоносими. Мелле ме стискаше за ръката. Минахме покрай един пазар до реката — в сравнение с него пазарът на Етра би изглеждал като селско площадче. На първо време исках да намеря подходяща странноприемница, където да се настаним, да се изкъпем и да сменим прашните си дрехи, и докато минавахме през пазара, се озъртах за табели. И изведнъж зърнах двама младежи да се спускат по една стръмна уличка — носеха дълги леки сиво-кафеникави наметала и плюшени шапки, нахлупени над ушите. Бяха досущ като от картинката в една книга в библиотеката на Еверра: „Двама книжници от Месунския университет“. Видяха, че ги зяпам, и единият ми намигна шеговито. Пристъпих напред и попитах:

— Простете, бихте ли ни казали как да стигнем до Университета?

— Право нагоре по улицата, приятел — отвърна този, дето ми беше намигнал, и ни огледа с любопитство. Не знаех какво да го попитам. Накрая се сетих.

— Има ли нататък стаи под наем?

Той кимна и каза:

— Най-евтино е в „Пъдпъдъкът“.

Приятелят му възрази:

— Не, в „Лаещото куче“

— Всичко зависи от вкуса ви към хапещи гадинки — каза първият. — Бълхи в „Пъдпъдъкът“, дървеници в „Кучето“.

И продължиха по пътя си, като се смееха.

Тръгнахме натам, откъдето бяха дошли. Скоро калдъръмът отстъпи място на стълби, които извиха покрай висока каменна стена. Някога, много отдавна, Месун бил укрепен град и това беше стената на цитаделата. Отвъд нея се издигаха палати от сребристосив камък, със стръмни заострени покриви и високи прозорци. Стълбището ни изведе на тясна криволичеща уличка с ниски къщички от двете страни и Мелле прошепна:

— Ето ги.

Бяха една до друга — две странноприемници, едната украсена с изрязан от дърво пъдпъдък, другата — с лаещо куче.

— Бълхи или дървеници? — попитах, а Мелле отвърна:

— Бълхи.

Тръгнахме към „Пъдпъдъкът“.

Изкъпахме се с огромно удоволствие и оставихме дрехите си на една жена с много кисела физиономия, за да ги изпере. Огледахме се за бълхи, но изглежда, бяха доста по-малко, отколкото в купите сено. След оскъдната и не особено вкусна вечеря Мелле заклюма. Беше на края на силите си. През последните няколко дни я спохождаха пристъпи на необясним плач и раздразнителност, като всяко уморено дете. Аз също бях доста изнервен, но усещах, че градът ме изпълва с енергия, която нямаше да ме остави да заспя. Попитах Мелле дали ще я е страх, ако я оставя и изляза да се разходя. Тя лежеше, завита с пончото и притиснала любимата си фигурка към гърдите.

— Не — каза ми. — Не се тревожи, Клюнчо. — Но ми се стори малко натъжена и колеблива.

— Мога и да остана.

— О, я излизай — възкликна тя. — Разходи си се. Аз ще поспя. — И затвори очички, намръщена, стиснала устни.

— Добре. Обещавам да се върна, преди да се стъмни. Тя не отговори, все така зажумяла. Излязох.

И щом стъпих на плочника пред „Пъдпъдъкът“, видях същите двама младежи.

— Избра бълхите, а? — попита ме усмихнато този, дето ми беше намигнал. Имаше приятна усмивка и отново ме погледна с любопитство. Реших да използвам тази възможност: може би беше знак, който трябваше да следвам.

— Вие студенти в Университета ли сте? — попитах.

Той спря и кимна. Спътникът му не изглеждаше тъй благоразположен.

— Да знаете как мога да стана и аз студент?

— Ха, точно това си помислих, че ще попиташ.

— Можете ли да ми кажете… към кого трябва… да се обърна…