Энн Райс - Вещиците - Лашър

Представих си детето Исус и сам се превърнах в малко безпомощно бебе. Започнах да се моля: „Исусе, прости ми, Пресвета Дево, прости ми. Какво мога да сторя!“.

Отидох да се изповядам при един от по-старите свещеници в манастира. Беше италианец, но току-що се бе върнал от Англия, където в онези дни избиваха протестантите. Ние възстановявахме манастирите си там, изпращахме свещеници да служат на католиците, които не се бяха отвърнали от вярата си по време на гоненията.

Избрах този свещеник, защото исках да изповядам всичко — раждането си, спомените си, странните думи, които бях чул! Но когато коленичих в изповедалнята, всичко ми се стори бълнуване на безумец! Наистина бях готов да повярвам, че съм просто човек и съм имал нормално детство, което обаче по някаква причина не мога да си спомня.

Признах само, че съм бил с жените и съм ги убил, без да зная как.

Изповедникът ми започна да се смее тихо и окуражително. Не аз бях убил жените. Напротив, Господ ме е предпазил от болестта, която ги е убила. Това било знак за висшето ми предназначение. Много свещеници съгрешавали и лягали с курви. Важното било да надделееш над греха и вината и да продължиш да служиш на Бог.

— Не бъди толкова горделив, Ашлар. Защото накрая ще се поддадеш като всички останали. Остави това зад гърба си. Вече знаеш, че това удоволствие е нищо. Господ те е запазил от болестта за Себе си.

Каза и че вероятно ще дойде време да ида в Англия, която щяла да се нуждае от нас, както преди.

— Кралица Мери умира — каза той. — Ако короната отиде у Елизабет, дъщерята на вещицата, отново ще започнат ужасните гонения на католици.

Напуснах изповедалнята, казах си молитвата и излязох в полето, където духаше студеният зимен вятър.

Бях нещастен. Не се чувствах пречистен. Вървях със залитане и се взирах в нищото. Аз бях убил тези жени, знаех го със сигурност. Бях ги помислил за вещици, но те не бяха такива! Илюзията за лицето на гърба беше просто някакъв фокус! И в резултат на всичко това те бяха мъртви!

О, но каква бе по-голямата картина, каква беше истината? Имаше само един начин да разбера! Да ида в Англия като мисионер, да се боря с протестантите еретици там и да потърся долината на Донелайт. Ако откриех замъка, щях да открия и катедралата, и прозореца с лика на свети Ашлар. Тогава щях да разбера дали съм си въобразил всичко. Трябваше да намеря и хората от клана. Трябваше да открия значението на думите, които бях чул от тях — че съм Ашлар, който се връща отново.

Вървях сам през полето, треперех от студ и си мислех, че дори красивата Италия е неприветлива по това време на годината. Дали този студ не идваше да ми припомни за страната, в която се бях родил? Това беше много печален, ужасен момент за мен. Не исках да напускам Италия. Отново си спомних думите на свещеника в Донелайт: „Ти имаш избор“.

Не можех ли тогава да остана тук в служба на Господ и свети Франциск?

Можех ли да забравя миналото? Никога вече нямаше да докосна жена, никога. Нямаше да има повече смърт. А колкото до свети Ашлар, какъв светец е той, щом няма празник в църковния календар? Да, да остана тук! Да остана в слънчева Италия, в мястото, което се бе превърнало в мой дом.

Някакъв мъж ме следеше. Забелязах го, още когато напуснах града и сега той се приближаваше все повече. Беше облечен в черни дрехи и яздеше черен кон.

— Да ви предложа ли коня си, отче? — попита ме той. Имаше акцент на холандски търговец. Бях срещал много от тях във Флоренция и Рим, навсякъде, където бях ходил. Вдигнах глава и видях червеникавозлатната му коса и сините му очи. Да, германски тип. Холандец. За мен те бяха еднакви. Човек от свят, където живееха еретици.

— Знаете, че не може — отвърнах. — Аз съм францисканец, не бих се качил на кон. Защо ме следите? Видях ви във Флоренция, както и много пъти преди това.

— Трябва да говоря с вас — каза той. — Трябва да дойдете с мен. Другите и понятие си нямат за вашата истинска природа. Вие обаче знаете.

Бях ужасен от тези думи. Почувствах как мечът, от който се страхувах, най-сетне надвисна над главата ми. Останах без дъх. Превих се на две, сякаш ме бяха ударили, и продължих със залитане през полето. Легнах на меката трева и закрих очи заради слънцето.

Той слезе от коня и тръгна след мен, като го водеше за юздите. Нарочно застана така, че засенчи слънцето, за да мога да махна ръка от очите си. Беше доста як, като повечето северняци, и имаше типичните за тях гъсти вежди и бледи страни.

— Знам кой си ти, Ашлар — каза ми той на италиански с холандския си акцент. После заговори на латински: — Знам, че си роден в планините на Шотландия. Знам, че си от клана Донелайт. Чух вестта за твоето раждане скоро след него. Има хора, които веднага го усетиха и разпространиха вестта и по други земи. Трябваха ми години да те открия тук. Наблюдавах те. Познах те по ръста, по дългите пръсти, по вълшебното ти пеене и по жаждата ти за мляко. Видях те да приемаш мляко от селяните. Знаеш ли обаче какво биха ти направили те, ако можеха? Съществата от твоя вид обичат мляко и сирене и в затънтените кътчета на света селяните не са забравили това, оставят дарове за вас на масата през нощта или пък пред вратата.