Энн Райс - Вещиците - Лашър

Винаги се опълчвах на тези шпиони — гледах ги в очите, понякога дори се обръщах и тръгвах към тях. Те винаги бягаха, но все се връщаха.

Междувременно въпросът за целомъдрието ме тормозеше — чудех се мога ли да бъда с жена и дали ще се роди чудовище.

Но исках да сторя това, което бе редно в очите на Господ. Изглеждаше съвсем лесно да си намеря любовница или любовник. По-голямо бе предизвикателството да се откажа от насладите на плътта изцяло и да живея, без да получа отговор на мистерията. Избрах пътя на светеца.

Не позволявах у мен да се разгори пламъка на страстта.

Станах известен с целомъдрието си и с това, че никога не съм поглеждал жена. Лечителските ми умения се развиваха, въпреки че още не знаех дали са чудеса, или просто въпрос на грижа.

Но междувременно ме завладяваше друга страст. По онова време се смяташе, че пеенето може да събуди вярата в Христа, както и притчите от Евангелието. Започнах да пиша кантати с простички стихове, като използвах ритъма и пеех песните си на малки събирания. Предпочитах и да проповядвам чрез тях. Уморих се да повтарям прости истини, но никога не се уморих от пеенето.

Скоро хората вече знаеха, че появя ли се, ще пея — понякога просто рецитирах стих в лек речитатив. Играех и една игра, която никой така и не усети — опитвах се да разбера колко дни мога да издържа, без да говоря, само да пея, без обаче да досаждам на хората с това.

Десет години след пристигането ми в Италия бях ръкоположен. Щеше да стане и по-рано, ако бях поискал, но аз целенасочено изучавах светите наставления бавно и добросъвестно. Това бяха години на пътуване по друмищата, на срещи с хора и разпространяване на словото Божие. Самото време изглеждаше незначително. Всъщност нямах чувството, че трябва да бързам да изпълня предопределението си.

Когато ме ръкоположиха, вече нямах никакъв страх от болести. Пеех на онези, които бяха изгубили всяка надежда за облекчаване на болките. Влизах в стаи, където другите не смееха да стъпят.

Все пак не всичко беше идеално. От време на време си спомнях със сепване мига на раждането си. Събуждах се, сядах в леглото и мислех — о, не е възможно. После лягах пак в мрака и осъзнавах, че е възможно, защото нямах нито майка, нито баща, нито сестри или братя! Аз не бях такъв, за какъвто ме мислеха хората. Спомнях си кралицата, реката и планините като частици от кошмар.

Понякога ми се струваше, че след такива трескави моменти ще срещна онези, които ме следяха дори още по-ревностно отпреди. Разбира се, обвинявах се, че си въобразя вам, но колкото повече мислех за това, толкова по-странен ставаше животът ми.

После дойде време, когато издадох природата си по доста спонтанен и странен начин. Обичах мляко. Дяволът винаги ме изкушаваше с видения на женски гърди. Дори по време на постите имах нужда от мляко, не можех да издържа, това бе най-големият ми грях. Понякога грабех с шепи сирене и го ядях. Харесвах всяка мека храна, но жадувах за сирене и мляко.

Веднъж вървях из поле, пълно с крави. Беше по изгрев и наоколо нямаше никого. Или поне аз така си мислех. Коленичих до една крава и изцедих мляко от вимето й право в устата си.

Когато се наситих, легнах на тревата и се вгледах в небето. Чувствах се като животно заради стореното. Дойде един стар овчар, облечен в износена, но спретната дреха. Лицето му бе почерняло от работата на открито.

Той ми прошепна нещо, изпълнен със страх, и избяга. Аз хукнах след него, като повдигнах расото си, за да не се спъна.

— Какво ми каза? — попитах.

Той прошепна нещо с омраза, вероятно проклятие, и пак хукна да бяга.

Аз бях обзет от страх. Този мъж бе разбрал, че не съм човешко същество. И всъщност от този ден нататък в ума ми започна да се прокрадва недоверие към хората.

Видях селянина и в града. Той също ме видя. Мога да се закълна, че хората с него започнаха да си шушукат. Както и да е. Една сутрин излязох от килията си в манастира и намерих голяма стомна с прясно мляко. Направо се вкамених. За миг като че не знаех къде се намирам, кой съм и какво стана.

Знаех само, че това е приношение и че се е случвало и преди. В долината малките хора и един гигант сред тях отиват до границата на кръга и носят като приношение мляко. Главата ми се замая. За първи път от години видях отново каменния кръг, обръчите от хора, много обръчи, всеки по-широк от предишния, толкова много, че не можех да ги изброя.

Взех стомната и я изпих жадно, както винаги. После вдигнах поглед и видях в другия край на градината, в сенките на манастира, някакво движение — хора, които се разбягаха нанякъде. Мисля, че някои от монасите също видяха това. Не знаех какво да направя и не посмях да кажа никому. Реших да не обръщам внимание. Бях се обрекъл на свети Франциск и служех единствено на Бога.