Энн Райс - Вещиците - Лашър

Тази нощ един холандец ме следеше, а на сутринта се върнах в Асизи, за да говоря с монасите, да подновя обетите си и да пречистя душата си.

Следващите дни много хора дойдоха с молба да ги излекувам. Положих ръце върху тях и постигнах някои смайващи резултати. Нямаше съмнение, че сред селяните е тръгнала мълва за мен. Постоянно се появяваха стомни с мляко на най-странни места. Както си вървях по улицата, в края й намирах стомна с мляко на камъните.

И нещо друго започна да ме измъчва. Осъзнах, че всъщност никога не съм бил кръстен! Освен ако ужасената акушерка или някоя придворна дама не бяха свършили това. Но се съмнявах в това. Когато разсъждавах по въпроса, започнах да си спомням всички подробности от северната страна, където бях роден и откъдето бях прокуден, и осъзнавах, че ако не съм кръстен, значи не мога да бъда приет в лоното на ордена, което пък означаваше, че нямам право да давам причастие.

Всъщност нищо от това, което правех, не можеше да донесе плод. Изпаднах в тежка меланхолия. Не говорех с никого.

Тогава изведнъж реших, че сигурно съм си въобразил рождението си в Англия и нищо такова не се е случвало! Донелайт. Не бях чувал да се споменава за катедрала там, нито за монаси от нашия орден. Хенри VIII с години преследваше католиците, но след възкачването на добрата кралица Мери страната пак влезе в лоното на истинната Църква.

Ако фантазиите ми бяха истина, значи бях живял на света само от двайсет години. Освен ако не бях забравил изцяло детството си, ако го бях заровил така дълбоко в ума си, че не бях в състояние да си го припомня. Но това не ми изглеждаше възможно. Колкото повече мислех, толкова повече всичко около мен започваше да изглежда съмнително и мъките ми се увеличаваха.

Накрая реших, че трябва да позная жена, че трябва да разбера дали съм истински мъж. Копнеех за това. Винаги го бях искал! Знаех, че просто си търся извинение. И го намерих.

Реших, че в прегръдките на жена ще разбера дали плътта ми е достатъчно жива, че да имам безсмъртна душа! Засмях се на противоречието, но си беше така. Исках да съм човек и щях да извърша смъртен грях, за да разбера дали съм такъв.

Отидох във Флоренция, в един от многото бордеи, които знаех и където всъщност давахме последно причастие на блудниците на смъртен одър. Веднъж дори причестих един търговец, който бе имал нещастието да умре в прегръдките на проститутка. Често бях ходил там, облечен в расо на свещеник, това не беше нещо необичайно.

И така аз влязох, изгарящ от желание, и жените веднага дойдоха да ме поздравят: „Отче Ашлар!“. Винаги ми говореха, сякаш бях идиот или малко дете.

В миг се отвратих — излязох отново на площада и тръгнах по най-близкия мост. Той беше претъпкан с магазини и тълпата беше голяма. Тогава зърнах мъж, който ме наблюдаваше и по дрехите му разбрах, че е холандец. Тръгнах към него, но той изчезна в тълпата, като че се стопи във въздуха.

Много угнетен, накрая разперих ръце и запях. Бях по средата на моста, полудял от страх и мъка, неспособен да примиря спомените си с отдадеността ми на Христа, затова започнах да пея. Тогава това не беше нещо необичайно — улиците бяха изпълнени с всякакви чудесии. Някакъв полудял францисканец, който пее, не беше кой знае колко странно събитие.

Постепенно хората започнаха да се заслушват. Спряха работата си и около мен се събра малка тълпа. Аз се люлеех напред-назад, обгръщах се с ръце и пеех. Когато вдигнах поглед, унесен от мелодията, видях, че в мен се взира една красива жена — със зелени очи, като на свещеника от Донелайт, и с дълга руса коса.

И тогава се случи нещо невероятно. Жената свали воала си и си тръгна, а аз осъзнах, че лицето, което се бе взирало в мен, е извърнато към гърба на тялото. Беше невероятно!

Страстта ми беше непоносима, но сега сърцето ми се разтуптя от друго, по-нечестиво вълнение. И тя беше чудовище като мен.

Спрях да пея и разблъсках онези, които искаха да ми дадат подаяния. Казах им да ги отнесат в църквата на нуждаещите се. Тръгнах след жената, която ме чакаше в една странична уличка. Тя отново откри лицето си и после се отдалечи. Скоро се озовахме в малък проход. Аз се взирах в гърба й, когато тя отново вдигна воала и откри лицето си.

Накрая се завъртя — същински вихър от черни дрехи, коприна, сатен, кадифе и бижута, и почука силно по една врата. Вратата се отвори и аз понечих да зърна лицето на жената за последно, преди да изчезне в къщата. Тя обаче ме хвана за ръката и ме издърпа вътре.