Энн Райс - Вещиците - Лашър

— Значи аз нямам душа, така ли? Значи аз нямам душа и не мога да се надявам на спасение? Как смееш да говориш подобни неща! Как смееш да твърдиш, че нямам душа!

В яда си наистина го ударих и го повалих на земята. Бях изумен от силата си и веднага се разкаях за този си грях, както и за предишните.

Мъжът продължи да ме следва, но не смееше да се приближи. Като че беше доста притеснен, когато влязох в манастира, но се обърна и си тръгна, така че аз се зачудих дали всъщност не се е изплашил от кръста, църквата и светата земя.

През нощта взех решение какво да сторя. Слязох в криптата под църквата и легнах на плочите пред гробницата на Франциск. Започнах да се моля:

— Франциск, нима наистина нямам душа? Напътствай ме, отче. Помогни ми. Майко, Богородице, аз съм твое дете. Аз съм угнетен и самотен.

Заспах и сънувах ангели, видях лика на Девата и се превърнах в отрочето в прегръдките й. Притисках се до гърдите й и отново бях едно с Христа. Така Франциск ми посочи пътя — да не бъда едно с разпнатия Христос, да оставя това на другите, а да бъда едно с невинното бебе. Трябваше да се върна в Шотландия, там, където бе започнало всичко.

Не се осмелих да напусна Асизи толкова скоро преди Коледа — исках да бъда тук за голямата процесия и да помогна да направим яслите с овчарите и Светото семейство, но знаех, че още щом получа разрешение, трябва да потегля на път.

Да тръгна на север и да намеря Донелайт. Да видя с очите си какво има там. Отидох да говоря с игумена на манастира — мъдър и добър човек, който цял живот бе служил на мястото, където се бе родил Франциск. Той ме изслуша спокойно и каза:

— Ашлар, ако идеш там, ще срещнеш мъченическа смърт. До Италия достигна вест, че дъщерята на вещицата Болейн е коронована за кралица на Англия. Знай, че Елизабет ще започне отново изгарянето на католици.

Вещицата Болейн. Спомних си какво знаех за нея — любовницата на крал Хенри, която го бе омагьосала и обърнала срещу Църквата. Да, Елизабет беше нейна дъщеря. А добрата кралица Мери, която се бе опитала да върне онези земи към вярата, вече беше мъртва.

— Не мога да позволя това да ме спре, отче — отвърнах аз. — Не мога. — После не се сдържах и му разказах цялата история.

Крачех напред-назад из килията и не спирах да говоря. Предадох му какво ми бяха казали и едва се възпрях да не превърна думите в песен. Разказах му и за странния мъж от Холандия. Казах му за стария господар на замъка, за баща ми, за свети Ашлар и образа му на прозореца, за свещеника, който ми бе казал: „Ти си свети Ашлар, който пак се завръща. Ти можеш да бъдеш светец“. Мислех си, че той ще избухне в смях, като изповедника, с когото бях споделил за смъртта на жените.

Но игуменът бе като ударен от мълния. Мълча много дълго, а после позвъни на помощника си да дойде и му каза:

— Кажи на шотландеца, че може да влезе.

— Какъв шотландец? — веднага попитах. — Кой е той?

— Дойде от Шотландия, за да те отведе. Досега се опитвахме да го държим настрани. Не му повярвахме! Но ти потвърди думите му. Той е твой брат, идва от името на баща ти. Вече знам, че това, което каза, е самата истина.

Тази новина ме свари напълно неподготвен. Осъзнах, че всъщност съм копнял някак да бъда опроверган, да ми каже, че това са просто фантазии, прошепнати от Дявола, че трябва да прогоня тези мисли от ума си.

— Доведете сина на графа — каза игуменът отново и отпрати объркания си помощник.

Чувствах се като животно, обградено от ловци. Започнах да се озъртам към прозореца с мисълта за бягство. Бях ужасен, че в стаята може да влезе холандецът. Не, рекох си, не може да се случи такова нещо, та нали се изповядах, Божията милост ме закриля. Господ няма да позволи на Дявола да ме отведе в ада. Затворих очи и се опитах да усетя собствената си душа. Как смееха да казват, че нямам душа? И тогава в стаята влезе висок червенокос мъж. Лесно се познаваше, че е шотландец по грубото тамошно облекло. Носеше карирана пола, наметало от нещавена кожа и неугледни кожени ботуши. Изглеждаше като дивак от гората в сравнение с цивилизованите господа в Италия, които носеха дълги чорапи и ризи от коприна. Косата му беше червеникавокафява, а очите — тъмни. Още щом го погледнах, ми се стори познат.

И тогава си спомних — мъжете, които стояха до огнището. Горящият бъдник. Господарят на Донелайт казва: „Изгорете го!“, и тези мъже понечват да изпълнят заповедта му. Да, този мъж беше от клана, въпреки че го помнех доста по-млад от сега.

— Ашлар! — прошепна той. — Ашлар, дойдохме да те отведем. Имаме нужда от теб. Сега баща ни е господар на замъка и ме изпрати да те заведа у дома.