Энн Райс - Вещиците - Лашър

После коленичи и ми целуна ръка.

— Недей — рекох му тихо. — Аз съм само инструмент в ръцете на Бог. Моля те, прегърни ме, като човек човека, ако желаеш, и ми кажи какво искаш.

— Аз съм твой брат — каза той и ме прегърна. — Ашлар, нашата катедрала още е непокътната. Долината още я има, по милостта на Бог. Но това няма да продължи дълго. Еретиците заплашват да ни нападнат преди Коледа, ще унищожат нашите ритуали; наричат ни безверници, вещици и лъжци, а всъщност те са такива. Ти трябва да ни помогнеш да се преборим за истинната вяра. Англичани и шотландци са потънали в кръв. — Вгледах се в лицето му, после в развълнуваното изражение на игумена, нашия старши отец. Погледнах и помощника, който бе така смаян, като че наистина виждаше светец.

Да, еретиците наистина ни хулеха с думи, които подхождаха само на тях.

Сетих се за холандеца, който сигурно чакаше и наблюдаваше. Това можеше да е скроено от него, но аз знаех, че човекът пред мен наистина е син на баща ми! Виждах приликата. Всичко останало също беше истина.

— Ела с мен — каза брат ми. — Татко ни чака. Ти си отговорът на молитвите ни. Ти си светецът, пратен от Господ да ни поведе. Не можем да чакаме повече. Трябва да тръгваме.

И тогава умът ми погоди странен номер, сякаш ми каза: „Част от това е истина, но друга част не е. Но ако можеш да понесеш ужаса, ще понесеш и илюзията“. Правдивостта на едно зависеше от друго. Да, наистина се бях родил така. Знаех, че и майка ми е вещица, дори подозирах коя може да е. И от това следваше, че съм светецът и моят час е настъпил.

С две думи, добре осъзнавах, че си имам работа с някаква смесица от измислица и истина — части от легенда и объркващи факти. В отчаянието си и ужасен от онова, което не можех да отрека, аз приех всичко заедно, като една горчива чаша. С други думи, повярвах на всичко. Вече никой не можеше да ме спре да се върна у дома.

— Ще дойда с теб, братко — казах и се потопих в усещането за мисията си, преди умът ми да роди други противоречия. Оставих се да бъда съблазнен от нея.

Цяла нощ се молих на Бог да ме дари със смелост. Ако в Англия наистина имаше гонения, трябваше да мога да умра за истинската вяра. Така смъртта ми щеше да има смисъл, в това не се съмнявах. Призори вече бях напълно убеден, че ще се превърна в мъченик за вярата, но преди пламъците на кладата ме очакваха още премеждия и вълнения.

Рано сутринта отидох при игумена на манастира и го помолих да направи две неща, за да ми вдъхне сили. Първо, да ме заведе в църквата, в баптистерия, и да ме кръсти с името Ашлар в очите на Бог Отец, Син и Дух Светии. После да положи ръце върху мен и да ме ръкоположи сякаш за първи път. Да ми даде сили така, както свещеникът, покръстил него, му е вдъхнал сили, и както онзи преди това, чак до Христа, който е положил ръце върху Петър и е казал: „Ти ще бъдеш камъкът, върху който ще съградя Църквата си“.

— Добре, синко — отвърна игуменът. — Моят скъп Ашлар. Ела, щом искаш това да бъде свършено, за да получиш сили в името на свети Франциск. Всички тези години не си поискал нищо. Ела, ще изпълним желанието ти.

А тогава, казах си, наистина ще съм дете на Христа, покръстено с вода и Дух Светии, ще бъда и свещеник, помазан с Божията милост.

— Свети Франциск, помагай ми! — прошепнах.

Беше решено да пътуваме предимно през католическа Франция и после по вода до Англия. Наложи се да се откажа от обета да не се качвам на кон. Обстоятелствата го налагаха.

И така започна моето дълго пътуване. Бяхме петима — всички планински шотландци. Бързахме колкото можехме, понякога дори преспивахме в гората. Всички, освен мен, бяха тежковъоръжени.

В Париж отново видях холандеца! Бяхме сред тълпата пред „Нотр Дам“ в неделя сутрин и отивахме на служба заедно с хиляди други миряни. Той се приближи до мен и каза:

— Ашлар, не се връщай в долината. Това ще е голяма грешка.

— Махни се от мен! — извиках аз.

Но нещо в лицето му ме озадачи — някаква хладина, отвращение, дори присмех. Сякаш действах предсказуемо и необуздано и той го беше очаквал, затова бе тръгнал след мен. Брат ми и другите мъже веднага се наежиха и бяха готови да забият ножовете си в него.

— Ела с мен в Амстердам — настоя той. — Ела и чуй историята ми. Ако се върнеш в долината, ще умреш! В Англия сега избиват свещениците, а ти си точно такъв. В долината обаче ще си само животно, което ще бъде принесено в жертва от хората! Не ставай глупак, не ги слушай.

Аз се приближих до него и казах:

— Добре, кажи ми всичко тук, в Париж. Ще седнем някъде и ще ми разкажеш своята история.