Энн Райс - Вещиците - Талтош

Женска. Талтош. Тук. Червената й коса пламтеше под светлината на полилея, ръцете й полетяха напред, когато тя заговори бързо и тревожно. Чуваха се само най-високите тонове на гласа й. Господи, лицето й, лицето й бе на новородено. Ръцете й бяха така крехки в изисканата рокля. И нейният орган, под дрехите, също пулсираше от миризмата — като цвете, което се разтваря в тъмното. Ароматът й проникна в мозъка му.

Господи боже, и те бяха скрили това от него! Роуан! Майкъл!

Тя е там и те не са ми казали и никога нямаше да ми кажат.

Неговите приятели, неговите вещици!

Потръпна от студ, влуден от миризмата, и като замаян се взря в тях през прозореца. Човеци, да, не бяха свои, бяха го изолирали. А красивата принцеса стоеше сред тях и плачеше, говореше и плачеше. О, великолепно, красиво създание.

Той излезе от храстите почти без да съзнава какво прави. Застана зад една тънка дървена колона и вече можеше да чува умолителните й викове:

— Тази миризма се усеща и от куклата! Аз махнах опаковката, но я усетих по куклата. Усещам я в къщата! — виеше тя.

О, новородено дете.

А кои бяха тези августейши старейшини, които нямаше да й отвърнат? Майкъл направи знак да запазят спокойствие. Роуан наведе глава. Един от другите мъже се изправи.

— Ще счупя куклата, ако не ми кажете! — запищя тя.

— Не, няма да я счупиш — извика Роуан и се втурна към момичето. — Няма, няма да я счупиш. Майкъл, вземи куклата, спри я!

— Мориган, Мориган…

Тя продължаваше да плаче, а миризмата ставаше все по-силна.

Обичам ви, помисли си Аш, и дори за миг си помислих, че ще бъда един от вас.

Разплака се, мъката беше силна. Самюъл се оказа прав. А там, зад тези тънки стъкла…

— Какво да правя — да плача ли, или да си тръгна? — прошепна той. — Или да счупя стъклото? Дали да се изправя срещу вас, срещу лъжливото ви мълчание. Защото не ми казахте! Не ми казахте! Не ми казахте! За бога, плачем като деца!

И той зарида като нея. Нима не разбират? Тя бе доловила миризмата му от подаръците, които бе изпратил. Господи, каква агония бе това за нея, за новородената!

Тя вдигна глава. Мъжете, които се бяха събрали около нея, не можеха да я накарат да седне. Какво бе видяла? Защо се обърна към прозореца? Не можеше да го види заради светлината в стаята.

Той отстъпи назад в тревата. Миризмата, да, долови миризмата, скъпа моя, моя мила новородена любима. Затвори очи и се запрепъва назад.

Тя се притисна към стъклото. Ръцете й бяха разперени към рамката на прозореца. Тя знаеше, че той е там! Беше го усетила.

Какви бяха пророчествата, какви бяха плановете му, съображенията му, когато цяла вечност бе виждал женски само в мечтите си или пък безплодни и лишени от разум същества като Теса. А сега ето я нея — топла, млада. Търсеше го.

Той чу трясък на стъкло. Чу писъка й и се вкамени. Тя тичаше към него.

— Ашлар! — извика тя с тънкия си глас и думите й се изляха като порой. Той едва я разбираше — говореше за песните в кръга, за спомени, за него.

Роуан бе излязла на верандата. Майкъл също.

Но вече всичко бе свършило. Бяха се свършили и задълженията им.

Тя тичаше към него през мократа трева.

Влетя в прегръдките му и червената й коса го обгърна. От нея се сипеха малки стъкълца. Той я притисна към себе си и усети гърдите й — пулсиращите топли гърди. Плъзна ръка под полата й, за да докосне топлината между краката й, живата гънка, влажна и горяща за него. А тя стенеше и ближеше сълзите му.

— Ашлар, Ашлар!

— Ти знаеш името ми?! — прошепна той и я целуна силно. Как да се сдържи да не разкъса дрехите й още сега?

Тя не приличаше на никоя от жените, които познаваше и помнеше. Не беше Джанет, която умря в пламъците. И не беше нужно. Тя бе самата себе си — неговата любима, неговата умоляваща, разплакана любима.

А виж вещиците — стояха като вкаменени и го гледаха. И другите излязоха на верандата — всички бяха вещици! Виж ги само! Не се и опитаха да ги разделят, да го откъснат от скъпоценната жена, която бе влетяла в прегръдките му. Роуан и Майкъл изглеждаха застинали от почуда. Или пък не. Може би не бе от почуда, а от примирение?

Той искаше да им каже, че съжалява, че трябва да я отведе. „Знам, знам. Съжалявам. Не дойдох за това. Не дойдох да ви съдя или да крада. Не дойдох да открия и да отведа любовта си.“

Тя го изяждаше с целувки, а гърдите й, нежните й пълни гърди… Но кой тичаше към тях по плочите. Това ли бе Мона, червенокосата вещица?

— Мориган!

— Аз си отивам, мамо, отивам си.