Энн Райс - Вещиците - Талтош

— Аз също усещам миризмата — каза Мона. — Това е жив мъжки талтош. Не можете ли някак да я отмиете? Натъркайте се силно със сапун. После може би тя ще се успокои, ще спре да мисли и говори за това. През нощта може да дойде в стаята ви и да се надвеси над вас. Няма да ви нарани. Всъщност тя зависи от вас.

— Как така? — попита Майкъл.

— Ако не прави, каквото й кажем, никога няма да й кажете за мъжкия. Съвсем просто е.

— Да, това е начин да я контролираме — съгласи се Роуан.

— Има и други начини. Тя много страда.

— Ти си изморена, скъпа — каза Майкъл. — Трябва да си починеш.

— О, ще го направим заедно. Но ако се събудите и я видите да души дрехите ви, не се плашете. Не изглежда чак толкова ужасно.

— Да, ще сме подготвени за гледката — каза Роуан.

— Но кой е той? — попита Мона.

Роуан се обърна, сякаш да се увери, че е чула правилно въпроса.

Доли Джейн, която отново бе клюмнала, се сепна с внезапно изхъркване.

— Кой е мъжкият? — попита Мона настоятелно. Очите й изглеждаха полусънени от изтощение.

— Ако ти кажа, ще трябва да го запазиш в тайна от нея — каза Роуан. — Нека само ние да се нагърбим с тази задача. Имай ни доверие.

— Мамо! — извика Мориган. Валсът бе започнал, валс на Рихард Щраус — една от онези хубави плочи, които можеш да слушаш до края на живота си. Майкъл искаше да ги види как танцуват, но нещо го възпираше.

— Охраната знае ли, че тя не бива да излиза? — попита той.

— Е, не съвсем — отвърна Мона. — Мисля, че ще е по-лесно, ако им кажете да си вървят. Тя… се разстройва от тях. Ще я контролирам по-лесно, ако те си идат. Тя не би избягала, не би избягала от майка си.

— Да — каза Роуан. — Ще ги отпратим.

Майкъл обаче не беше толкова сигурен. Но все пак кимна.

— Да, ще се оправим заедно с това.

Мориган отново извика. Музиката гърмеше. Мона се обърна бавно и излезе.

По-късно през нощта той още ги чуваше да се смеят, от време на време звучеше и музика, или пък бе сънувал кулата на Стюарт Гордън? После някой започна да пише на компютъра, пак се чу смях и тих тропот по стълбите. След това приглушени гласове, млади, силни и много сладки. Пееха онази песен.

Мислеше си, че няма да заспи, но изведнъж се унесе — бе твърде изморен, нуждаеше се от почивка, от мимолетно бягство, от простия уют на белите памучни чаршафи и от топлото тяло на Роуан. Моли се, моли се за нея. Моли се за Мона. Моли се за тях…

— Отче наш, който си на Небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство…

Отвори широко очи. „Да дойде Твоето Царство. Не!“ Внезапният ужас бе така огромен, така необясним. Но той бе много изморен. „Да дойде Твоето Царство.“ Не можеше да спре да мисли за това. Обърна се и зарови лице в шията на Роуан.

— Обичам те — прошепна тя. Като молитва от дълбините на съня — вероятно по-успокояваща от неговата.

Чистата монотонност на снега, на безкрайните срещи, телефонните разговори и факсовете със статистика и отчети, на бизнеса, който той сам бе създал в стремежа си към натрупване на печалба и осъществяване на мечтите.

Към обед той отпусна глава на бюрото. Бяха минали цели пет дни, откакто Майкъл и Роуан си отидоха у дома и не му се бяха обадили, нито пък бяха оставили бележка. Сега той се чудеше дали неговите подаръци не са ги натъжили някак или пък не са се оказали неуместни, или пък се опитваха да го заличат от света, така както той се опитваше да изличи спомена за Теса, за мъртвия Гордън на пода, за Юри, който се препъва из стаята и кърши ръце, за студената зима в долината и подигравките на Ейкън Дръм.

Какво търсим? От какво се нуждаем? Как да разберем какво ще ни направи щастливи? Беше много лесно да вдигне телефона и да се обади на Роуан или Майкъл, и да ги попита дали са добре, дали са си отпочинали от пътуването.

Ами ако му отвърнат рязко и с неприязън, а той остане със слушалката в ръка, след като линията замлъкне след небрежното сбогуване? Не, това ще е по-лошо от нищо.

Не това искаше.

Искаше да иде там. Да ги види. Без да вдига глава от бюрото, той натисна бутона — да приготвят самолета. Ще отлети от този студен град към изгубената земя на любовта. Само да ги види, да види къщата им с топлите й светлини, да погледне през прозорците, които така хубаво му описаха, и да си иде безмълвно, без да чака да го забележат. Просто ще ги погледне.

Това ще му донесе успокоение.

Навремето всички къщи бяха малки, със спуснати капаци, без прозорци, укрепени. Нямаше как да видиш обитателите им. Но сега беше различно. Можеш да зърнеш живота в тях, сякаш гледаш картина. Прозрачното стъкло бе достатъчно да отдели човек от света, да отдели тайната почва на нечия любов. Но боговете бяха милостиви и ти можеш да надникнеш вътре. Можеш да видиш онези, които ти липсват.