Энн Райс - Вещиците - Талтош

Това щеше да е достатъчно. Ще го направи. И те няма да узнаят. Няма да ги изплаши.

Колата беше готова. Ремик бе изпратил чантите долу.

— Сигурно ще е хубаво да идете на юг, сър — каза той.

— Да, към лятната страна — отвърна Аш.

— Точно това означава Съмърсет в Англия, сър.

— Да, зная. Ще се върна скоро. Поддържай стаите топли. Обади ми се веднага, ако… Е, ако изникне нещо.

Здрачът бе оживен от звуци, градът бе така силно залесен, че нощните птици пееха вечерните си песни. Той слезе от колата на няколко пресечки от къщата. Знаеше пътя. Беше го видял на картата и сега вървеше покрай оградите от ковано желязо и обсипаните с розови цветове пълзящи растения по тях. Прозорците вече светеха, въпреки че небето все още сияеше и разливаше топлина.

Слушаше песните на цикадите, а скорците се спускаха надолу, като за устремна целувка, а всъщност искаха да се нахранят.

Закрачи по-бързо, като се чудеше на неравностите по тротоара, на изскочилите от местата си плочи, на покритите с мъх тухли. Тук имаше толкова много красиви неща, които да докоснеш, да видиш. Най-сетне стигна до ъгъла, където бе тяхната къща.

Ето я и нея — къщата, в която се бе родил талтош. Величествена, с красива замазка, имитираща камък. Комините се издигаха високо към облаците.

Сърцето му биеше много бързо. Неговите вещици.

Нямаше да ги безпокои. Нито да ги умолява. Само ще ги види. Простете ми, че вървя покрай вашата ограда, под надвисналите клони на цъфналите дървета. Простете ми, че ще прескоча оградата и ще се спусна във влажните храсти.

Нямаше никаква охрана. Означава ли това, че са повярвали, че никога няма да дойда, да се прокрадна нечакан, неканен? Не, не дойдох да се прокрадна. Дойдох за нещо съвсем невинно. Само да ги зърна отдалече. Не отнемаме нищо на онези, които наблюдаваме.

Внимавай. Придържай се към храстите и към дългите искрящи листа, които се полюшват на вятъра. О, небето е с цвета на небето в Англия, така близко, така ярко!

А това, това е миртата, под която е стоял Лашър и е плашил малкото момче. Приканвал е Майкъл да се приближи към портата. Майкъл, вещерското дете, което духът е забелязал, материализирайки се в истинския свят от селенията на магията.

Прокара пръсти по кората на дървото. Тревата бе мека под краката му. Носеше се аромат на цветя и зеленина, на живи създания, на дишаща почва. Райско място.

Обърна се бавно и се вгледа в къщата. Към верандите с железни парапети, които се издигаха една над друга. Там горе, където лозите посягаха с безпомощните си ластари в празното пространство, сигурно е стаята на Жулиен. А там, отвъд мрежата, беше салонът.

Къде са те? Ще посмея ли да се приближа още малко? Но щеше да е ужасно, ако го открият. Точно сега, когато вечерта се спускаше с виолетовите си одежди, а цветята искряха в лехите си. Сега, когато цикадите запяха отново.

Зад дантелените завеси светнаха лампи. И осветиха картините по стените. Щеше ли да може да се приближи към прозореца, под прикритието на мрака?

Стенописи на Ривърбенд. Тях ли му бе описал Майкъл? Може би се събираха за вечеря? Вървеше възможно най-тихо по тревата. Дали приличаше на крадец? Розовите храсти го скриваха от погледа на хората в къщата.

О, бяха много. Жени — млади и стари, и мъже в костюми. Гласовете им се издигаха развълнувано. Не, не за това мечтаех. Не на това се надявах.

Обърна се към портала. Не, не можеше да си тръгне просто така. Искаше поне да зърне своите вещици.

И тогава се появи Майкъл. Като отговор на молитвата му. Жестикулираше, като че бе леко ядосан на останалите, които също сочеха с пръсти и говореха. А после всички седнаха, като по команда, и слугите влязоха в трапезарията. Долови аромата на супа, на месо. Чужда храна.

О, ето я и неговата Роуан — влизаше в стаята. Погледна към събралите се и като че настояваше за нещо, спореше с тях, а после покани мъжете отново да заемат местата си. Една бяла салфетка падна на пода. Стенописите сияеха със съвършените си летни небеса. Само да можеше да се приближи още малко.

Но той я виждаше добре, него също. Чуваше звъна на лъжиците. Миризма на месо, миризма на хора, миризма на…

Не, не можеше да бъде! Но миризмата бе така остра, така стара и така властна, че го завладя напълно и той за миг изгуби представа за времето. Миризма на женска!

И точно когато отново си каза, че не може да бъде, когато се оглеждаше за малката червенокоса вещица, в стаята влезе талтошът.

Той затвори очи и се заслуша в сърцето си. Вдишваше миризмата й, сякаш тя се излъчваше от тухлените стени, от миниатюрните пролуки в стъклото, от Бог знае къде. Връхлиташе го, за да събуди органа между краката му, да го накара да пристъпи назад, останал без дъх, обзет от желанието да избяга, но неспособен да помръдне.