Энн Райс - Вещиците - Талтош

— Да бе, това ще е голяма работа — обади се Мери Джейн и скръсти ръце.

Той се втренчи в нея, изумен от грубостта й, и от начина, по който тя се изсмя и поклати глава. Погледна и към Роуан — очите й отново бяха зачервени и тъжни, тя се извърна леко встрани и се втренчи в странната си дъщеря, а после в Мона. Той не видя шок и изненада единствено на лицето на Мона — видя страх, премерен, контролиран страх.

— Сега Мейфеър са моето семейство — прошепна Мориган. — Семейство на ходещи бебета, нима не разбирате?

Всички най-могъщи трябва да се съберат. Компютърните файлове трябва да бъдат прегледани. Всички, които носят необходимите гени, трябва да се съвкупят веднага. Докато съотношението между талтоши и хора в рода не се изравни, поне дотолкова. А после ще живеем заедно… Мамо, аз трябва да поработя. Трябва да прегледам отново файловете в компютъра.

— Я сядай — обади се Мери Джейн.

Мориган се втренчи право в Роуан и попита:

— Какво мислиш и чувстваш?

— Трябва да се научиш да живееш като нас и може би някой ден ще разбереш, че това е твоят начин. В нашия свят никой не е принуждаван да се съвкупява. Никой не се бори за изравняване на числеността. Но ти ще разбереш това. Ние ще те учим и ти ще учиш нас.

— И няма да ме нараните?

— Не можем. Не бихме го направили — каза Роуан. — Не искаме да го правим.

— А онзи мъж. Онзи, който е оставил миризмата си по вас. Той също ли е сам?

Роуан се поколеба, после кимна.

Мориган се вгледа в очите на Майкъл.

— Съвсем сам, като мен?

— Дори повече — отвърна той. — Ти имаш нас, твоето семейство.

Тя стана и косата й се развя. Докато прекосяваше стаята, се завъртя няколко пъти, а полите й прошумоляха и отразиха красиво светлината.

— Не мога да чакам. Нямам търпение да го видя. Не мога да чакам. Само му кажете, моля ви. Оставям това на вас, оставям това на моето племе. Ела, Доли Джейн, ела, Мона. Време е да танцуваме. Мери Джейн, искаш ли да потанцуваш? А вие, Роуан, Майкъл?

Тя вдигна ръце и започна да се върти. Отпусна главата си назад, а косата й сякаш стана още по-дълго. Затананика някаква песен, нещо, което Майкъл бе чувал и преди, вероятно от Теса. Теса, която бе обречена да живее сама, без да роди свое дете. Или пък Аш бе тананикал тази песен. Аш, който никога не би им простил, ако запазеха това в тайна от него. Аш, световният скиталец.

Тя падна на колене до Роуан. Двете момичета застинаха на мига, но Мона направи знак на Мери Джейн да почака.

Роуан не помръдна. Тя бе прегърнала коленете си с ръце и не потрепна, докато крехката девойка се приближаваше към нея. Мориган подуши бузите, шията, косата й. После Роуан бавно се обърна и се взря в лицето й.

Не, не беше човек. Господи, изобщо не беше човек. Що за създание беше?

Спокойна и овладяна, Роуан не показа с нищо мислите си. Но със сигурност усещаше някаква заплаха.

— Не мога да чакам — каза Мориган тихо. — Напишете го на камък — как се казва, къде е. Издълбайте името му на дънера на онзи погребален дъб. Напишете го някъде. Скрийте го от мен, но до мига, в който настъпи времето. Аз мога да чакам.

После се отдръпна и като се въртеше в пируети, излезе от стаята. Тананикаше си все по-високо и по-силно, докато не започна да звучи като пронизителна свирка.

Всички седяха мълчаливи. Внезапно Доли Джейн изпъшка. Беше заспала и сега се събуждаше.

— Е, какво стана? — попита тя.

— Не зная — отвърна Роуан.

Обърна се към Мона и тя отвърна на погледа. Нещо неизказано премина между тях.

— Е, най-добре да ида да я видя — каза Мери Джейн и забърза към вратата. — Преди да се хвърли на подскоци в басейна с дрехите или пък да легне на тревата и да се опита да помирише мъртвите тела.

Мона въздъхна.

— Е, какво трябва да каже майката на бащата? — попита Майкъл.

Мона се замисли, после каза:

— Да гледа, да гледа и да чака. — Обърна се към Роуан. — Вече знам защо си сторила онова, което си сторила.

— Нима? — прошепна Роуан.

— Да — отвърна Мона. — Да, знам. — Тя бавно се изправи и преди да излезе от стаята, се обърна и добави: — Но не искам да кажа… не искам да кажа, че можете да я нараните.

— Знаем, че не можем — каза Майкъл. — Освен това тя е и мое дете. Не забравяй това.

Мона го погледна измъчено, беззащитно, сякаш искаше да му каже хиляди неща, да му зададе хиляди въпроси, да му обясни. Но само поклати глава и им обърна гръб. Тръгна тихо към вратата. Но в последния момент се обърна — лицето й сияеше от някаква емоция. Те видяха детето в тялото на жена, облечено с натруфената рокля. И Майкъл си помисли: „Моят грях създаде всичко това, моят грях пусна на свобода това същество, сякаш излязло от сърцето и ума на Мона“.