Энн Райс - Вещиците - Талтош

Да, елегантната дама с красив костюм тихо плачеше. Той се приближи до нея, защо винаги трябваше да спазват дистанция, по дяволите, майната му на приличието. Той я прегърна силно и откри с устни най-нежното местенце на врата й. Целуна я, докато не усети, че тя се разшава и се наведе леко. Сладка тръпка пробяга по ръцете й, когато тя докосна главата му и каза: „Добре, продължавайте. Изобщо не очаквах подобно нещо“. Обърна очи към Пиърс, срамежливия Пиърс, който се бе изчервил от тези комплименти.

— Това е мечтата, която ти ни даде, Роуан. Сега тя е и наша мечта, а нали всички наши мечти се сбъдват, защото ти си отново сред нас — ще се сбъдне и тази.

— Е, това си беше адвокатска реч, с жар и точно на място — каза Майкъл. Нима ревнуваше от това дете? Жените често оглупяваха, когато видеха Пиърс Мейфеър. Само Мона не можеше да разбере, че той е човекът за нея. Особено сега, след смъртта на Джифорд, когато той се бе отказал от братовчедка си Кланси. Все по-често сядаше близо до Мона и се взираше в нея. Да, може би започваше да проявява интерес…

Майкъл посегна към бузата на Роуан.

— Целуни ме.

— Неприлично е пред хората — измърка тя — и ти го знаеш. Работниците ни гледат.

— Надявам се — каза той.

— Да си вървим — прошепна тя.

— Пиърс, как е Мона, има ли нещо ново? — попита Майкъл, докато се качваха в колата. Беше забравил какво е да се возиш в нормален автомобил, да живееш в нормална къща и да имаш нормални сънища. Гласът на Аш звучеше дори в съня му. Чуваше мелодичния му шепот дори сега. Дали някога щяха да го видят отново? Или той щеше да изчезне зад бронзовите си врати, ще ги забрави, погълнат от своята компания, от милиардите си, и ще си спомня за тях случайно, въпреки че те можеха да му се обадят, да идат до Ню Йорк, да натиснат звънеца на вратата му в късна доба. „Нуждая се от теб.“

— А, да, Мона — отвърна Пиърс. — Е, тя се държи доста странно. Когато татко говори с нея, е звучала като надрусана. Но е добре. Мотае се насам-натам с Мери Джейн. А вчера една бригада започна работа по възстановяването на Фонтевро.

— О, много се радвам да го чуя — каза Майкъл. — Значи ще спасят това място.

— Е, налага се, тъй като Мери Джейн и баба й Доли Джейн не искат да се изнесат оттам. О, мисля, че и Доли Джейн е с тях. Сега тя изглежда като сбръчкана ябълка, но казват, че е доста енергична.

— Радвам се, че и тя е там — каза той. — Обичам старите хора. — Роуан се засмя тихо и отпусна глава на рамото му. — Може да помолим леля Вив да дойде при нас — рече той. — А как е Беа? Какво става с нея?

— Ами — започна Пиърс, като килна леко глава, — Древната Евелин направи чудеса с нея, след като се върна от болницата. Познай кой търчи всеки ден до Амелия стрийт да се грижи за нея, да я храни с рохки яйца, да я развлича и да я прегръща? Татко казва, че това е прекрасен антидот за мъката. Чудя се дали и духът на мама не е там.

— Е, значи всички новини са добри — каза Роуан с изнурена усмивка. Гласът й бе дълбок, както винаги. — Сега момичетата ще бъдат с нас в къщата, тишината ще си отиде и призраците ще трябва да се оттеглят в стените.

— Нима мислите, че още са там? — попита Пиърс невинно.

Бог да благослови Мейфеър, които никога нищо не видяха и така и не повярваха.

— Не, синко — каза Майкъл. — Това е просто една голяма красива къща, която очаква нас… и идните поколения.

— Чака неродените Мейфеър — прошепна Роуан. Завиха по Сейнт Чарлз авеню — огромен коридор от ослепително зелени дъбове и слънчева сладост. Тук колите се движеха бавно покрай прекрасните къщи. Моят град, домът ми, вече всичко е наред, държа ръката на Роуан.

— А, виж, ето я Амелия стрийт — каза той.

Колко елегантна изглеждаше къщата — малко в стил Сан Франциско. Прясно боядисана в прасковено с бели кантове и зелени капаци. Плевелите бяха изчезнали. Почти му се прииска да спрат, за да види Евелин и Беа, но знаеше, че трябва да види първо Мона, да види това дете и майка едновременно. А и трябваше да бъде с жена си, да поговорят тихо в спалнята на горния етаж за всичко случило се, за онова, което бяха чули, за странните неща, които бяха видели и може би никога нямаше да споделят с друг… освен с Мона.

А утре той щеше да отиде до гробницата, където бе погребан Аарън. Щеше да направи ирландския номер и да поговори с него, на глас, сякаш очаква отговор. Ако някой не хареса това, можеше да се разкара! Всички от семейството му правеха така. Баща му отиваше в гробището „Свети Йосиф“ и говореше с баба му и дядо му. А чичо му Шеймъс, когато беше много болен, каза на жена си: „Ти пак ще можеш да ми говориш, когато си ида. Само дето аз няма да мога да ти отвръщам“.