Энн Райс - Вещиците - Талтош

Светлината отново се промени, притъмня. Дърветата се нижеха безкрайно, закриваха небето и го накъсваха на парченца. Гардън Дистрикт. Първа улица. И чудо на чудесата — къщата на ъгъла с Честнът, сред банановите дръвчета и папратите, сред цъфнали азалии. Тя ги очакваше.

— Пиърс, трябва да влезеш.

— Не, чакат ме в центъра. Вие си починете. Обадете ни се, ако ви потрябваме. — Той вече се измъкваше навън, за да подаде кавалерски ръка на Роуан.

После отключи портата и им помаха за довиждане.

Един униформен охранител вървеше покрай оградата и се скри зад къщата.

Тишината бе прекрасна. Колата се плъзна безшумно по килима от светлини и сенки. Умиращият следобед гореше топъл и спокоен. Миризмата на сладките маслини изпълваше цялата градина. А вечерта щяха да усетят и жасмина.

Аш им бе казал, че ароматът отключва спомените и те пренася в забравени светове. И беше прав. Какво би станало, ако човек е лишен от всички аромати, от които има нужда, както от въздуха?

Майкъл отвори входната врата пред жена си и в този миг почувства внезапен импулс да я пренесе на ръце през прага. По дяволите, защо не!

Тя изпищя леко от удоволствие и се вкопчи във врата му.

Най-важното при такива жестове е да не поставиш дамата в неудобно положение.

— Ето, скъпа моя, вече сме у дома — изръмжа той до нежната й шия. После пак притисна главата й назад и я целуна под брадичката. — А тук ароматът на сладките маслини отстъпва пред вечния восък за мебели на Еужения, пред аромата на старо дърво и на нещо древно, скъпо и приятно.

— Амин — прошепна тя.

Когато той понечи да я пусне на земята, тя остана притисната към него. О, колко беше хубаво. А неговото остаряващо, изтерзано сърце не започна да тупка лудо. Тя го чуваше. Да, той бе напълно изцелен и спокоен. Притискаше я към себе си, вдъхваше аромата на чистата й мека коса и се взираше надолу по сияещия коридор, покрай огромните бели врати, към далечните стенописи в трапезарията, едва докоснати от следобедното слънце. У дома. Да, това вече бе техният дом, както никога досега.

Най-сетне тя се изплъзна от него и стъпи на пода. Леко смръщи чело.

— О, не, нищо ми няма — каза тя. — Само дето спомените умират трудно, нали знаеш. Но ще си мисля за Аш, а за него е по-приятно да мислиш, отколкото за всички печални неща.

Той искаше да й отвърне нещо, да й каже за своята любов към Аш и още нещо — още нещо, което почти го измъчваше. Но най-добре да остави това сега, така биха го посъветвали и другите, ако можеше да ги попита. Но не можеше. Взря се в очите й, като отвори своите широко, вероятно толкова широко, че изглеждаше гневен, без да е имал това намерение.

— Роуан, любов моя — каза той. — Знам, че можеше да останеш с него. Знам, че направи избор.

— Ти си моят мъж — каза тя с лека въздишка, — моят мъж, Майкъл.

Би било прекрасно да я пренесе по стълбите, но нямаше да може — не и по всичките двайсет и девет стъпала. А къде ли бяха младите дами и бабата, възкръснала от мъртвите? Не, не може да се крият точно сега, освен ако по силата на лош късмет цялото племе не е излязло на ранна вечеря.

Затвори очи и я целуна отново. Никой не можеше да го спре да я целуне поне десетина пъти. Когато отново погледна нагоре, видя червенокоса красавица в края на коридора. Всъщност бяха две, едната много, много висока. Там бе и дяволитата Мери Джейн. Русата й коса бе вързана чак на темето й. Три от най-прекрасните шии във вселената. Млади момичета, подобни на лебеди. Но коя бе тази невероятно висока хубавица. И, господи, защо прилича досущ на Мона?!

Роуан се обърна и се втренчи в тях.

Трите грации. Стояха до вратата на трапезарията. Лицето на Мона като че се бе размножило в два екземпляра. Това не бе прилика, а удвояване. И защо стояха така неподвижни — и трите в памучни рокли? Стояха и се взираха като нарисувани!

Той чу как Роуан ахна. Мона се затича към тях по полирания под.

— Не, не можете да й сторите нищо. Не можете. Трябва да ме изслушате.

— Господи! — прошепна Роуан и се облегна на него, цялата трепереше.

— Тя е мое дете — каза Мона. — Мое дете и на Майкъл, няма да я нараните.

И тогава го порази, както често се случва, в зашеметяваща последователност от прозрения, които го оставиха напълно без дъх. Тази млада жена бе тяхното бебе. Тя бе продукт на гигантската двойна спирала. Тя беше талтош, както и Аш беше талтош, както и онези двамата под дървото. Роуан бе на път да припадне, вече се свличаше, а болката в гърдите му беше ужасна.