Энн Райс - Вещиците - Талтош

Легна на леглото.

— А сега не мисли за това. Не мисли! — настоя Роуан. Мократа кърпа бе неприятна като мокра кърпа.

— Няма да умра — рече той тихо. Какво усилие му костваха тези думи. Нима отново бе победен, нима това бе поредното ужасно поражение, нима нормалният живот пак бе унищожен под неговата тежест. Бъдещето пак изглеждаше мрачно, с печалните краски на смърт и нещастия. Или пък това бе нещо, което могат да приемат и преглътнат, нещо, с което ще се справят някак, без да изгубят разсъдъка си?

— Какво ще правим? — попита го тя.

— Мен ли питаш? Какво ще правим? — Той се обърна на една страна. Болката вече бе по-слаба. Целият се беше изпотил и това го отвращаваше — чувството, неизбежната миризма. А къде бяха онези три хубавици? — Не знам какво да правим — обяви накрая.

Тя седеше неподвижна на края на леглото, с леко присвити рамене. Косата й падаше по бузата, очите й гледаха невиждащо.

— Дали той ще знае какво да направим? — попита Майкъл.

Тя се обърна, сякаш на пружина.

— Той ли? Не можем да му кажем. Не можеш да очакваш от него да научи подобно нещо и да не… да не полудее като нея. Това ли искаш? Искаш да дойде тук? Никой не би могъл да застане между тях.

— А какво ще стане тогава? — попита той, като се опитваше да говори силно и твърдо, макар да нямаше отговор на нито един въпрос.

— Какво ще стане? Не знам. Не знам повече от теб! Мили боже, та сега има два талтоша, живи и не са… не са…

— Какво?

— Не са зли същества, не са коварни, лъжливи и измамни създания, които се хранят от отчуждението и лудостта. Те не са такива.

— Да, добре, продължавай в същия дух. Значи не са зли, така ли?

— Не, не са, просто са друго творение на природата. — Тя се взря нанякъде и замълча. Топлата й ръка лежеше върху неговата.

Само да не беше толкова изморен. А Мона, колко ли време е била сама с това създание, с нейното първородно дете — е това момиче с лебедов врат, на чието лице бяха отпечатани чертите на Мона? А Мери Джейн! Две вещици, събрани заедно.

А те през цялото време бяха така отдадени на мисията си — да спасят Юри, да открият предателите, да успокоят Аш — високото създание, което не бе враг никому и никога нямаше да бъде.

— Какво можем да сторим? — прошепна Роуан. — Какво право имаме да се намесваме?

Той обърна глава и се опита да я види ясно. Седна бавно и отново усети болката в гърдите, вече по-слаба, някак незначителна. Зачуди се колко ли дълго човек може да изкара със сърце, което се свива от болка толкова лесно, толкова бързо. Е, не беше съвсем лесно! Все пак му трябваше появата на Мориган, за да получи сърдечен пристъп, нали така? Мориган, неговата дъщеря. Неговата дъщеря, която сега плачеше някъде в голямата къща, а до нея е майка й — детето Мона.

— Роуан — каза той. — Ами ако това е триумфът на Лашър? Ами ако това е бил неговият план през цялото време?

— Как би могъл да знае това? — прошепна тя. Пръстите й полетяха към устните — сигурен знак, че изпитва душевна болка и се мъчи някак да я прогони. — Не мога да убия отново! — каза тя така тихо, че прозвуча като въздишка.

— Не, не… Не искам да кажа това. Аз също не мога да го направя! Аз…

— Знам, не ти уби Емалет. Аз го направих.

— Не трябва да мислим за това сега. Трябва да решим можем ли да се справим с това сами? Ще опитаме ли? Да свикаме ли и останалите?

— Сякаш тя е някакъв натрапник, проникнал в организъм — промърмори Роуан с разширени очи. — И останалите клетки я обграждат, за да я запечатат.

— Не могат да го направят, без да я наранят. — Беше толкова уморен, почти му прималяваше. За миг му се стори, че ще повърне. Но не можеше да я изостави сега, отказваше да се превърне в срамно безполезен. — Роуан, първо семейството, да съберем семейството.

— И да ги изплашим. Не, не и Пиърс, Райън, Беа и Лоурън…

— Не можем сами, Роуан. Не можем да вземем правилното решение сами. А и момичетата, те са напълно погълнати от това, те вървят по мрачните пътеки на магията и трансформацията. Мориган им принадлежи.

— Знам — въздъхна Роуан. — Така, както той ми принадлежеше навремето, духът, който дойде при мен с лъжите си. О, по някакъв страхлив, ужасен начин ми се иска да…

— Какво?

Тя поклати глава.

В коридора се чу шум. Вратата се открехна леко, после се затвори. Зад нея стоеше Мона, личеше, че е плакала, изглеждаше измъчена.

— Няма да я нараните.

— Не — отвърна той. — Кога се случи?

— Само преди няколко дни. Вижте, трябва да дойдете. Трябва да поговорим. Тя не може да избяга. Не би могла да оцелее сам-сама. Мисли си, че може, но не може. Не ви моля да й казвате дали наистина има мъжки, само елате и приемете моето дете, изслушайте го.