Энн Райс - Вещиците - Талтош

Снегът валеше на парцали, прозорецът бе съвсем побелял.

Но всичко останало тънеше в мрак. Откъм улицата долитаха приглушени звуци, или пък бе от тръбите. Или от снега, който се трупаше по покрива. Или просто стъклото и стоманата на сградата въздишаха така, както въздиша дървото. Или самата сграда, с десетките си етажи, се полюшваше леко на вятъра като гигантско дърво в гората?

А той не спираше да говори, гледаше как малката й ръка движи яростно писалката. Говореше за имитации на големи монументи, малка пластмасова версия на катедралата в Шартр, в която ще могат да влизат деца. Най-важен беше мащабът, пропорциите. Ами ако направи и парк с огромен каменен кръг?

— О, да, имам специална поръчка за теб утре или пък вдругиден. Не, по-късно. Но го свърши. Иди долу, в частния музей…

— Да, сър?

— Френската кукла, виждала ли си я? Моята принцеса.

— О, да, сър, онази кукла.

— Да, високата кукла с перука, обувки, рокля, бельо и прочие. Всичко е оригинално. Най-важният експонат в изложбата.

— Да, сър. Знам я много добре.

— Ще я опаковаш, но лично ти, никой друг. Ще се увериш, че е добре уплътнена, а после… после ще я изпратиш на… — На кого? Дали беше подходящо да я изпраща директно на нероденото дете? Не, ще я изпрати на Роуан Мейфеър, нали така? Разбира се. А за Майкъл ще има друг сувенир — нещо също толкова скъпоценно, изработено от дърво. Някоя от много, много старите играчки — рицар на коня си например. Целият от дърво, с оригиналните окраски…

Не, това не беше подходящ подарък за Майкъл. Имаше друг, друг скъпоценен подарък, също толкова изискан като френската кукла. Нещо, което той искаше да попадне в ръцете на Майкъл.

Стана от бюрото и като направи знак на Лесли да не става, тръгна по коридора към спалнята си.

Беше я оставил под леглото — прост знак за Ремик, че това е нещо много ценно и слугите не бива да го докосват.

Коленичи, напипа я и я измъкна — светлината се отрази красиво на покритата със скъпоценности корица.

Изведнъж го връхлетя много стар спомен — болката, унижението, смехът на Ниниан, който му каза, че е направил ужасна глупост, като е изписал своята история на свещения език в стила на свещените книги.

Остана седнал на пода за един дълъг миг, с кръстосани крака, облегнат на ръба на леглото. После взе книгата. Да, тя бе за Майкъл. Майкъл, момчето, което обичаше книги. Майкъл. Той вероятно нямаше да може да я прочете, но това нямаше значение. Майкъл щеше да я пази не по-зле от Роуан. Тя щеше да разбере това.

Когато се върна в кабинета, той носеше книгата, увита в голяма бяла кърпа.

— А тази, тази книга, ще изпратиш на Майкъл Къри. Куклата — на Роуан Мейфеър.

— Куклата Брю ли, сър? Вашата принцеса?

— Да, точно нея. Много е важно как ще я опаковаш. Може да поискам и да отнесеш подаръците лично. Не бих понесъл мисълта, че куклата може да се счупи. Нито един от подаръците не бива да се изгуби. А сега да преминем нататък. Изпрати някой да ти донесе храна, ако си гладна. Тук има бележка, че нашата „Прима балерина“ е изчерпана от пазара. Кажи ми, че не е вярно.

— Вярно е.

— Пиши. Това е първият от седем факса, отнасящи се до „Прима балерина“…

И така те продължиха по списъка. Когато най-сетне Аш погледна към часовника, вече минаваше полунощ. Всъщност наближаваше един. Още валеше сняг. Дребното лице на Лесли бе пребледняло като платно, а той самият бе достатъчно изморен, за да заспи.

Потъна в голямото меко и празно легло, като смътно долавяше, че младата Лесли още кръжи наоколо и му задава въпроси, които той вече не чуваше ясно.

— Лека нощ, скъпа — каза й.

Ремик отвори за малко прозореца, както му бе наредено, и воят на вятъра заглуши всички останали звуци и съвсем навреме изличи всеки доловим шум, който се издигаше от тесните пространства между мрачните сгради. Леден полъх докосна лицето му и направи топлината на тежките завивки още по-приятна.

Не мечтай за вещици; не мисли за червените им коси; не мисли за Роуан в прегръдките ти. Не мисли за Майкъл, който държи твоята книга и й се възхищава, както никой друг, освен може би онези от ордена, които бяха предали Лайтнър. Не мисли как седите тримата; не се връщай в долината, не сега, не и за дълго; не върви сред каменните кръгове; не влизай в пещери; не се поддавай на изкушенията на смъртни красавици, които умират от допира ти… Не ги призовавай, за да не чуеш хладината, отчуждението и уклончивостта на гласовете им.

Когато вратата се затвори, той вече се унасяше.