Энн Райс - Вещиците - Талтош

— Нали знаеш, че ако продължиш с тази лекция, може да изгубя търпение.

Дребосъкът се изсмя — гърлен, тътнещ смях — но дори гънките кожа над очите му показваха, че никак не му е весело.

— Виж, това може да ме задържи още час-два в Ню Йорк — рече Самюъл. — Гледката вероятно ще си струва.

Аш не отговори. Беше изключително важно да не казва нещо необмислено, не и сега, не и пред Самюъл, пред никого. През целия си дълъг живот бе вярвал в това, но периодично му се налагаше да си го припомня.

След миг той каза:

— И кого трябва да обичам? — Изрече го възможно най-меко. — Радвам се, че си тръгваш. Искам да кажа… искам да кажа, че ще съм доволен, когато този неприятен разговор свърши.

— Аш, изобщо не биваше да се сближаваш с тях, нито да им казваш каквото и да било. И как можа да пуснеш онзи циганин да се върне в Таламаска?

— Юри? И какво трябваше да сторя според теб? Как можех да го спра да се върне там?

— Трябваше да го примамиш в Ню Йорк, да му дадеш някаква работа или нещо такова. Животът на този човек е съсипан, а ти го изпрати там да пише мемоарите си за всичко, което се случи. Господи, та той можеше да стане твой компаньон.

— Нямаше да е добре за него. Той трябваше да се върне у дома.

— Разбира се, че щеше да е добре за него. Та той бе напълно подходящ за теб — изгнаник, циганин, син на курва.

— Ако обичаш, мери си думите. Плашиш ме. Виж, Юри сам направи избора си. Ако не е искал да се връща, сам щеше да го каже. Но неговото място е в ордена. Трябваше да се върне, най-малкото за да излекува раните си. А след това? Той нямаше да е щастлив в моя свят. Куклите са магия само за онези, които ги обичат и разбират. За останалите са просто играчки. Юри е човек с по-груби сетива.

— Това звучи добре, но е глупаво — каза Самюъл. Спря, защото келнерът постави пред него ново питие. — Та твоят свят е пълен с възможности за Юри. Можеше да му предоставиш възможност да строи нови паркове, да сади още дървета, да изпълнява грандиозните ти планове. Какво каза ти на онези вещици — че искаш да построиш паркове в небесата, за да може всеки да види гледката, която ти имаш от твоите мраморни покои? Можеше да осигуриш работа на това дете за цял живот, а и щеше да си имаш компания…

— Моля те, замълчи. Това не се случи. Просто не стана.

— А какво се случи — ти пожела приятелството на онези вещици, на онова семейство от огромния клан — все хора, отдадени на семеен начин на живот, на чисто човешки начин на…

— Какво да сторя, за да замълчиш?

— Нищо. Изпий си млякото. Знам, че ти се пие. Срамуваш се да го пиеш пред мен, защото се страхуваш да не кажа нещо от рода на: „Ашлар, изпий си млякото!“.

— Ти и без това го каза.

— Аш, нима не разбираш. Ти обичаш онези две вещици. А те ще трябва да забравят всичко това. Да забравят кошмара за талтошите, за долината, за убийците в Таламаска. За да запазят здрав разсъдъка си, те са длъжни да се върнат у дома и да живеят според очакванията на огромното си семейство. А аз не мога да се примиря, когато виждам, че ти обичаш онези, които ще ти обърнат гръб. Те са длъжни да го направят.

Аш не отговори.

— Те са обградени от стотици хора, заради които трябва да забравят тази част от живота си — продължи да го увещава Самюъл. — Те ще искат да забравят за съществуването ти; няма как да се примирят с ежедневния живот, ако той вечно бледнее в сравнение с блясъка на твоето присъствие.

— Разбирам.

— Не обичам да те гледам как страдаш.

— Така ли?

— Да! Искам да отворя списание или вестник и да прочета за успехите на твоята компания, да видя усмихнатото ти лице над списъка с десетимата най-ексцентрични милиардери на света, или пък на най-желаните ергени в Ню Йорк. А сега знам, че ще се съсипеш от мъка по тези вещици, ще се чудиш дали са ти истински приятели, дали можеш да им се обадиш, когато те обземе мъка, дали можеш да разчиташ на тях…

— Моля те, Самюъл, остани!

Това сложи край на лекцията. Дребосъкът въздъхна. Отпи от новото уиски, като почти го преполови, и облиза силно извитата си долна устна с удивително розовия си език.

— По дяволите, Аш, не искам да оставам.

— Но аз дойдох, когато ти ме повика.

— И съжаляваш ли?

— Не, как бих могъл?

— Забрави за всичко, Аш. Сериозно ти казвам, забрави. Забрави за талтоша, който дойде в долината. Забрави за онези вещици. Забрави, че имаш нужда да обичаш някого. Това е невъзможно. Страхувам се. Страхувам се какво можеш да направиш сега. Моделът е твърде познат.

— Какъв модел? — попита тихо Аш.