Диана Гэблдон - Друговремец

Опитах да се надигна, като се опрях на леглото, но без да искам, го обърнах на една страна. За миг останах скрита зад него и се мъчех да се ориентирам. В полумрака Джейми продължаваше да ме търси и хриптеше между ругатни на келтски. Изведнъж ме видя и се хвърли към мен над леглото с подивял поглед.

Трудно ми е да опиша в подробности какво се стана след това, защото всичко се случи неколкократно, но пък и всичко се слива в паметта ми. Сякаш горещите длани на Джейми се сключиха около гърлото ми само веднъж, но пък това продължи вечно. Всъщност се случи десетина пъти. Всеки път, когато успявах да се отскубна от него, се хвърлях зад натрошените мебели и обикалях стаята като животно в клетка. Но той не спираше, яростта го тласкаше далеч от ръба на смъртта, той псуваше и ридаеше, препъваше се и размахваше ръце.

Лишени от приютяващия ги мангал, въглените бързо угаснаха, а стаята стана черна, населена с демони. В последните припламвания го видях приклекнал до стената, обрамчен в огън и обгърнат в кръв, членът му твърд и щръкнал до корема, очите му - сини исмъртоносни в бледо като кост лице. Викинг берсерк 3. Като северните дяволи, които плъпвали от драконовите си кораби сред мъглите на древна Шотландия, за да убиват, да палят и грабят. Мъже, които биха убивали и с последните си сили. Които биха ги използвали, за да обезчестят и да засеят кървавото си семе в утробите на завоюваните. Малкото кадило не светеше, но неприятната миризма на опиум пълнеше дробовете ми. Въглените вече бяха угаснали, но виждах цветни светлини по периферията на зрението си.

Движенията ми ставаха по-трудни - сякаш газех във вода до бедрата, подгонена от чудовищна риба. Вдигах колене високо и бягах на каданс, чувствайки водата по лицето си.

Отърсих се от съновидението и осъзнах, че ръцете и лицето ми наистина са влажни. Не сълзи, а кръв и пот от кошмарното създание, с което се борех в мрака.

Пот. Това трябваше да ме подсети за нещо важно, но не си спомнях. Длан се вкопчи в едната ми предмишница и аз се отдръпнах, но по кожата ми остана мазен слой.

Около черницата във кръг, маймуна гони невестулка.

Но нещо не беше наред, защото невестулката преследваше мен, невестулка с остри зъби, които пронизваха предмишниците ми. Замахнах към нея и тя ме пусна, но после впи ноктите си в мен... Около черницата във кръг...

Демонът ме беше притиснал към стената - усещах камъните зад главата си, камъните под пръстите си и твърдото като камък тяло, притиснато до мен, едно кокалесто коляно между моите, камък и кост, между... краката ми, още твърдост... ах. Мекота насред твърдото като камък битие, приятна хлад в горещината, упование насред злочестини...

Паднахме заедно на пода и се затъркаляхме, оплетени в гоблена и обливани от студения въздух от прозореца. Мъглите на лудостта се разсейваха.

Блъснахме се в някаква мебел и останахме на земята. Ръцете на Джейми се бяха вкопчили в гърдите ми и той впиваше пръсти в плътта ми до болка. Усетих още влага по лицето си, пот или сълзи, не знаех, но отворих очи. Джейми ме гледаше с празно изражение, осветен от луната. Ококорени, разфокусирани очи. Отпусна ръце. Един пръст нежно премина по очертанията на едната ми гърда, от върха до зърното, отново и отново. Той я подхвана, разперил пръсти като морска звезда, нежно, като дете.

- М-майко? - рече той. Изтръпнах. Изрече го с високия, чист гласец на малко момче. -Майко?

Студеният въздух ни обливаше и прочистваше лошия дим, а отвън долитаха снежинки. Вдигнах ръка и поставих длан на студената му буза.

- Джейми, миличък - прошепнах през нараненото си гърло. - Ела, положи глава.

Тогава празната маска се разпука, аз прегърнах здраво скованото му тяло и двамата се разтресохме от силата на риданията му.

По особено щастливо стечение на обстоятелствата на сутринта ни намери невъзмутимия брат Уилям. Събудих се изтощена, когато той отвори вратата, и се разсъних съвсем, щом се прокашля категорично, преди да каже с мекия си, ленив йоркширски акцент:

- Добро ви утро.

Тежестта на гръдния ми кош беше Джейми. Косата му беше изсъхнала на бронзови ивици, събрани върху гърдите ми като венчелистчетата на китайска хризантема. Бузата ми беше топла и лепкава от пот, но гърбът и ръцете бяха студени като бедрата ми заради поривите на зимния вятър.

През отворения прозорец се лееше светлина и ясно видях точно какви поражения сме нанесли през нощта - натрошени мебели и съдини из цялата стая, дългите свещи бяха повалени като отсечени дървета, всичко бе оплетено в скъсани пердета и пръснати завивки. От рисунъка на вдлъбнатините по гърба си предположих, че съм спала върху гоблена на свети Себастиян, човека-игленик. И така да беше, манастирът не губеше много.