Диана Гэблдон - Друговремец

Въпреки студа бях боса и само по памучна нощница. Малък кът топлина се движеше с мен под нощницата, но студът си проправяше път от камъните по краката ми.

Почуках веднъж внимателно и бутнах тежката врата, без да чакам отговор.

Брат Роже беше с него, седнал до леглото, с броеница в ръка. Дървените мъниста изтракаха, когато вдигна глава, но устните му продължиха да се движат, за да довърши молитвата, преди да ми обърне внимание.

Посрещна ме на прага, говорейки тихо, макар да бе видно, че можеше и да вика, без да смути неподвижната фигура на леглото.

- Никаква промяна. Току-що смених водата на ръката му.

По страните на калаения чайник още лъщяха капчици вода. Беше пълен с кипнала вода.

Кимнах и поставих ръка на рамото му, за да му благодаря. То беше стряскащо плътно насред безплътните ми видения от последния половин час.

- Бих искала да постоя с него насаме, ако нямате нищо против.

- Разбира се. Ще отида в параклиса - а може би трябва да остана, в случай че...

Гласът му заглъхна колебливо.

- Не. - Опитах да се усмихна успокоително. - Вървете в параклиса. Или най-добре си легнете. Аз не мога да спя и ще остана до сутринта. Ако ми трябва помощ, ще ви повикам.

Той погледна с колебание към леглото. Но беше много късно, а той беше уморен - под добродушните му кафяви очи имаше сенки.

Тежката врата изписка, докато се затваряше, и останах сама с Джейми. Сама, уплашена и много, много несигурна относно това, което ми предстоеше да сторя.

Стоях до леглото и го наблюдавах. В стаята слабо светеше мангалът и двете огромни свещи, всяка почти метър висока, на масата до едната стена. Джейми беше гол и светлосенките подчертаваха прояденото му от треската тяло. Многоцветното натъртване на гърдите му приличаше на плесен.

Умиращият лека-полека позеленява. Отначало е само лека сянка по ръба на челюстта, но се разпространява по лицето и гърдите, докато животът си отива. Бях го виждала не веднъж. На няколко пъти бях виждала как смъртта се оттегля и кожата отново порозовява, а пациентът се връща към живота. Но най-често... Отърсих се от подобни мисли и се извърнах.

Извадих от гънките на нощницата си и разположих на масата предметите, които бях събрала в тайното си посещение до работилницата на брат Амброуз. Стъкленица с амониеви изпарения. Вързоп сушена лавандула. Още един с валериан. Малко кадило във формата на отворено цвете. Две топчици опиум, със сладък аромат и лепкави от смолата. И нож.

Стаята беше задушна от дима на мангала. Единственият прозорец бе покрит с тежък гоблен, изобразяващ екзекуцията на свети Себастиян. Погледнах обърнатото нагоре лице на светеца и надупченото му от стрели тяло и за пореден път се запитах дали човекът, решил да украси стая на болен с нещо подобно, е с всичкия си.

Колкото и посредствено да бе извезан, гобленът беше от тежка коприна и вълна и спираше всичко, с изключение на най-силните пориви на вятъра. Повдигнах долния му край на гоблена и го размахах, за да пропъдя изпаренията от мангала през каменната арка на прозореца. Студеният влажен въздух ме ободри и поуспокои туптенето в слепоочията ми, което беше започнало, докато се взирах в коритото с вода, потънала в спомени.

Зад мен се чу слаб стон и Джейми се размърда. Добре. Значи не беше дълбоко в безсъзнание.

Оставих гобленът да падне върху прозореца и взех кадилото. Набучих едно от топчетата опиум на шипа му и го запалих с една от свещите на масата. Поставих кадилото на нощното шкафче до главата на Джейми, като внимавах да не вдишвам дима.

Нямаше много време. Трябваше да привърша приготовленията си, преди опиумът да въздейства твърде силно на Джейми.

Отворих предната част на нощницата си и енергично разтърках с шепи лавандула и валериан. Беше приятна, леко остра миризма, отличителна и запомняща се. Миризма, която ми напомняше призрака на мъжа, който бе носил подобен парфюм, и призрака на мъжа зад него - два образа, които извикваха спомени за ужас и изгубена любов. Миризма, която навярно напомняше на Джейми за неотдавнашните часове на неописуеми ярост и болка. Разтърках последните няколко листенца между ръцете си и ги пуснах на пода.

Поех си дълбоко дъх за смелост и взех стъкленицата с амониеви пари. Постоях над леглото, взряна в изпитото, покрито с четинеста брада лице. В най-добрия случай щеше да издържи още денонощие. В най-лошия - още няколко часа.

- Добре, проклето шотландско копеле - рекох тихо. - Да видим колко си инатлив.