Диана Гэблдон - Друговремец

- Защо се опитват да го събудят? - прошепнах.

- Ако е възможно, човекът трябва да е в съзнание, за да даде съгласието си, че се разкайва за житейските си грехове. Също така, ако може да го приеме, трябва да получи причастието.

Абатът погали Джейми по бузата и обърна главата му към стъкленицата, като му говореше тихичко. Беше преминал от латински на яркия шотландски от земите на Фрейзър.

- Джейми! Джейми, момче! Алекс съм, моето момче. С тебе съм. Събуди се за малко, само за малко. Ще ти опростя греховете, моето момче, и после ще ти дам Светото причастие. Пийни малко водичка, за да можеш да ми отговаряш, когато трябва.

Полидор опря чашка на устните на Джейми и внимателно му даде да пие, капка по капка, колкото можеше да понесе гърлото му. Джейми беше отворил очи, забулени от треска, но си бе върнал достатъчно свяст.

Абатът продължи, този път с въпроси на английски, но толкова тихо, че почти нищо не долавях.

- Отричаш ли се от Сатаната и всичките му дела? Вярваш ли във Възкресението на Бога наш, Исус Христос? - И така нататък. На всеки въпрос Джейми отговаряше утвърдително с пресипнал глас.

Когато получи причастието, той се отпусна назад с въздишка и отново затвори очи. Можех да преброя ребрата на огромния му гръден кош, когато дишаше. Болката и треската го бяха опустошили. Абатът взе едно по едно шишенцата със светена вода и миро и оформи Светия кръст на тялото му, първо на челото, устните, носа, ушите и клепачите. След това с мирото направи същия знак на гърдите му, под сърцето, на дланите и стъпалата. Повдигна ранената ръка на Джейми с невероятна грижа и я мацна съвсем леко с мирото, след което я постави на гърдите му, под сивкавия белег от ножа на Рандал.

Миропомазването беше бързо и изключително фино, като докосване от перо.

„Суеверия и магии“, изплю рационалната част на ума ми, но обичта по лицата на молещите се монаси ме докосна дълбоко. Джейми отново беше отворил очи, но изглеждаше напълно умиротворен, а лицето му - спокойно както не го бях виждала, откакто беше тръгнал от Лалиброх.

Церемонията приключи с бърза молитва на латински, а после абатът каза на английски:

- Отче наш, в ръцете Ти предаваме душата на Твоя раб Джеймс. Изцери го, молим Те, ако такава е волята Ти, и дай крепкост на духа му, та да се изпълни с благодатта Ти и да познае покоя Ти във вечността.

- Амин - рекоха в един глас монасите и аз с тях.

Когато се стъмни, Джейми отново изгуби ориентация за света около себе си. Силите му гаснеха и усилията ни се изчерпваха с това да го разбуждаме, за да му даваме да пие вода, която го държеше жив. Устните му бяха напукани и обелени и вече не можеше да говори, макар още да отваряше премрежени очи, когато го разтърсвахме силно. Гледаше в една точка и не познаваше никого. След това постепенно ги затваряше и извръщаше глава, стенейки.

Стоях над леглото и го гледах, толкова изтощена от несгодите на деня, че чувствах единствено смътно отчаяние. Брат Полидор ме докосна внимателно и ме измъкна от унеса.

- Не можете да сторите нищо повече за него - каза и ме отведе. - Трябва да си починете.

- Но...

Осъзнах, че е прав. Бяхме направили всичко възможно. Или треската щеше да се разсее скоро, или Джейми щеше да умре. Дори най-силното тяло не можеше да устои на тежката треска за повече от ден-два, а Джейми беше на края на силите си.

- Ще остана при него - каза Полидор. - Вървете да си легнете. Ще ви повикам, ако...

Не довърши изречението и ми посочи пътя към моята стая.

Лежах в леглото си зяпах гредите на тавана. Очите ми бяха пресъхнали и пареха, а гърлото ме болеше, сякаш и аз се разболявах. Това ли беше отговорът на молитвата ми - заедно да умрем на това място?

Накрая се надигнах и взех стомната и коритото от масата до вратата. Поставих коритото в средата на стаята и внимателно го напълних, като оставих водата почти да прелее и да оформи треперлива шупла над ръба.

Преди това се бях отбила до стаята за сушене на билки на брат Амброуз. Отворих вързопчетата и пръснах съдържанието им в мангала си, където смирната започна да ухае сладко, а камфорът припламваше в синьо сред червеникавите огнени езичета на въглените.

Оставих свещта зад коритото с вода, застанах пред него и се приготвих да призова дух.

Каменният коридор, по който крачех после, беше студен и мрачен, осветен спорадично от маслените лампи на тавана. Сянката ми се протягаше от краката ми, когато преминавах под всяка от тях, и сякаш се спускаше презглава в мрака пред мен.