Диана Гэблдон - Друговремец

Той махна нехайно с ръка.

- Ще се видим утре, chdre madame. Засега си починете още, ако можете.

Отправи се към вратата, като пътьом сгъваше епитрахила си в спретнат правоъгълник. На прага спря за миг и се обърна към мен с усмивка. Очите му грееха от детинско вълнение.

- А може би утре... утре ще ми разкажете какво е?

Отвърнах на усмивката му.

- Да, отче. Ще ви разкажа.

След като той си тръгна, се запрепъвах към стаята на Джейми. Бях виждала много трупове в по-добър вид, но гърдите му се надигаха и спускаха равномерно, а зловещото зелено вече не се виждаше на лицето му

- Будя го на всеки няколко часа, за да хапне няколко лъжици яхния. - Брат Роже застана до мен. Погледна ме и се стресна. Може би трябваше поне да се среша. - Хм... може би и вие искате?

- Не, благодаря. Мисля, че ще поспя още малко.

Вече не се чувствах прикована от вина и депресия. Крайниците ми натежаваха приятно. Дали от изповедта, или от виното, открих, че чакам с нетърпение да стигна до леглото и да изпадна в кратко забвение.

Приведох се да докосна Джейми. Още беше топъл, но нямаше треска. Внимателно погалих косата му и я отместих от челото му Ъгълчето на устата му се размърда и се отпусна. Но се беше повдигнало, сигурна бях.

Небето бе студено и влажно и изпълваше хоризонта със сивкав сумрак, който се сливаше със сивкавите мъгли по хълмовете и мръсния стар сняг, така че абатството сякаш бе обгърнато от топка мръсен памук. Дори в манастира зимното мълчание тегнеше на обитателите. Напевите от Хвалебствения дом бяха приглушени и дебелите каменни стени заглушаваха всеки звук и забавяха дейността на хората.

Джейми спа почти два дни и се будеше само за да пийне малко вино или да хапне яхния. Когато се събуди, започна да се възстановява по обичайния за здрав млад мъж начин, когато здравият млад мъж е лишен от силата и независимостта, които обикновено приема за даденост. С други думи, наслаждава се на грижите за около двайсет и четири часа, а след това стана поред неспокоен, сприхав, избухлив, опак, капризен и като цяло извънредно невъзпитан.

Раните на раменете го болели. Белезите по краката го сърбели. Писнало му да лежи по корем. В стаята било твърде топло. Ръката го боляла. Димът от мангала му парел на очите и не можел да чете. Писнало му от зеленчукови яхнии, мляко и греяно вино. Искал месо.

Познавах симптомите на възстановяването и много им се радвах, но нямах безкрайно търпение. Отварях прозореца, сменях чаршафите, мажех му гърба с мехлем от невен и разтривах краката му със сок от алое. След това извиках един от братята и поръчах още зеленчукова яхния.

- Не искам повече от тази помия! Искам храна! - Той бутна раздразнено подноса и яхнията се разплиска върху салфетката под купата.

Скръстих ръце и го изгледах отгоре. Той впери властен поглед в мен. Беше слаб като вейка, а челюстта и скулите му изпъкваха под кожата. Макар да се възстановяваше много добре, нараненият му стомах трябваше да почака. Все още трудно понасяше дори яхнията и млякото.

- Ще ти дам храна, когато реша, че можеш да ядеш - уведомих го, - и не преди това.

- Ще ми дадеш храна сега! Да не мислиш, че можеш да ми казваш какво да ям?

- Да, по дяволите! Аз съм лекарят тук, в случай че си забравил.

Той преметна крака през ръба на леглото, очевидно с намерението да върви. Сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад.

- Работата ти е да лежиш на това легло и да правиш каквото ти казвам, поне веднъж -сопнах му се. - Не можеш да стоиш седнал в леглото, значи не си готов и да вървиш. Брат Роже каза, че си повърнал тази сутрин.

- Брат Роже може да си гледа работата, ти също - процеди той през зъби и отново се помъчи да стане. Пресегна се и стисна масата. С немалки усилия успя да се изправи и застана там, олюлявайки се.

- Връщай се в леглото! Ще паднеш! - Беше плашещо блед и дори от усилието да се изправи по челото му изби студена под.

- Няма - рече той. - И да падна, това си е мой проблем.

Вече бях много ядосана.

- Тъй ли било! И кой ти спаси мизерния животец? Самичък се оправи, а? - Сграбчих го за ръката, за да го върна в леглото, но той се отскубна.

- Да съм те молил? Казах ти да ме оставиш на мира, нали? Не разбирам защо си си правила труда, ако ще ме уморяваш от глад, освен ако не ти харесва да гледаш!

Писна ми.

- Проклет неблагодарник!

- Плашило такова!

Изпънах гръб и рамене и заплашително посочих леглото. С целия авторитет, който бях усвоила в годините опит, рекох:

- Връщай се в леглото на мига, инатлив, малоумен...