Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Умението не се интересува кой ще победи. Но то не защитава победителя от екстаза, който носи със себе си успехът. И когато надвих, аз забравих да се запазя от този екстаз, който е едновременно медът и жилото на Умението. Завладя ме еуфория, аз се потопих щастливо в нея, а Гален остана някъде встрани, изгубил интерес към моя ум и жадуващ единствено да възвърне контрол над своя.

Никога не се бях чувствал така.

Удоволствие, го бе нарекъл Гален и аз бях очаквал нещо подобно, като топлина през зимата, аромат на роза или сладък вкус в устата. Но не беше нищо дори далечно наподобяващо тези неща. Удоволствието е твърде физическо усещане, за да го сравня с това, което почувствах. То няма нищо общо с кожата и тялото. Вместо това ме заля и погълна всецяло като вълна, която не можех да преодолея. Почувствах, че ме изпълва неописуем екстаз. В миг забравих Гален и всичко останало. Усетих, че ми се изплъзва, и си дадох сметка, че е нещо важно, което обаче не ме интересуваше повече. Забравих всичко освен поглъщащото ме удоволствие.

„Копеле!“ — изрева отнякъде Гален и ме удари с юмрук по лицето. Паднах, напълно безпомощен, защото дори болката не беше в състояние да ме откъсне от вълшебството на Умението. Усещах, че ме рита и дращи, но дори това не можеше да прогони безкрайната еуфория. Въпреки болката умът ми ме уверяваше, че няма никакъв смисъл да се бяга.

Постепенно вълната на възторга се отдръпна и ме остави задъхан и смазан. Гален стоеше надвесен над мен, разрошен и облян в пот. От устата му излизаха облаци пара. „Умри!“ — повтори той, но аз не чух думите му. По-скоро ги почувствах. Той разтвори пръсти, с които бе стискал шията ми като менгеме, и аз паднах назад.

На мястото на доскорошния възторг от докосването до Умението дойде отчаянието от провала и вината за проявеното невнимание. Дойде болката от пребитото ми тяло. Носът ми кървеше, трудно ми беше да дишам, кожата по хълбоците ми беше охлузена от ботушите му. Нямах сили дори да стана. Но най-болезнено от всичко бе съзнанието за провал. Бях победен и Гален бе доказал, че е по-добрият от двама ни.

Сякаш някъде отдалече го чух да вика на останалите и да ги предупреждава, че така ще постъпи с всеки, който се отдаде на удоволствието от пълното сливане с Умението. Каза им също, че продължителното пребиваване под магията на това безмерно удоволствие убива ума и интелекта и превръща човек в незрящ, ням и нечуващ идиот, който скоро умира от глад и жажда. И че такъв човек заслужава само презрение.

Този човек бях аз. Лежах безпомощно и ридаех засрамен от слабостта си. Нямах нищо против начина, по който ме беше наказал. Заслужавах дори нещо по-лошо. Само някаква необяснима жалост бе попречила на Гален да ме убие. Бях изгубил от безценното му време и вместо да се вслушам в неговите указания, си бях позволил да проявявам никому ненужна свобода на волята. Опитвах се да се скрия вътре в себе си, да намеря поне мъничко утеха, но това, на което се натъквах, бе безмерно отвращение и презрение към самия мен. По-добре да бях умрял. Но не бе късно да се хвърля от стената на кулата и да сложа край на тези душевни терзания.

Останалите си тръгнаха, а аз лежах и плачех. Когато минаваха покрай мен, всеки спираше за миг, за да ми подметне презрителна дума, да ме заплюе или ритне. Почти не ги забелязвах. Най-сетне си отидоха и само Гален остана надвесен над мен. Срита ме, но аз бях неспособен да реагирам. Изведнъж той се появи навсякъде — не само над мен, но наоколо и вътре в ума ми и аз не можех да му противореча.

— Виждаш ли, копеле — каза Гален хладно. — Опитах се да им покажа, че ти не струваш пукнат грош. Опитах се да им покажа, че обучението ще те убие. Но ти не пожела да ме послушаш. Помъчи се да узурпираш нещо, което е дадено на друг. И отново аз излязох правият. Но по-добре. Не съм си загубил времето, ако това ще реши проблемите ми с теб.

Не зная кога си е тръгнал. След известно време осъзнах, че над мен грее луната. Претърколих се по корем. Не можех да стана, но поне можех да пълзя. Съвсем бавно, дори без да повдигам корем от плочите, запълзях към тъмнеещия ръб на площадката. Беше дълго пътуване, сред мрак и студ. Чувах нечие скимтене и това засилваше отвращението ми от самия себе си. Но докато се влачех пълзешком към пропастта, звукът се усили. Колкото и да се стараех, не можех да не му обръщам внимание. Едва сега си дадох сметка, че го долавям вътре в мен — слаб хленч заради участта ми, един тъничък глас на съпротива, който ми забраняваше да умра, забраняваше ми да призная пълното си поражение. Този глас бе топъл, носеше светлина и набираше сила, докато се опитвах да открия източника му. Спрях.