Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Защото когато някой разговаря с Праотците, той усеща най-силно колко изкусително може да бъде Умението. Изкусително и опасно. Това е нещо, което нито един от Умелите, колкото и опитен да е, не бива да забравя. Когато прибягва до Умението, човек изпитва неистов възторг и въодушевление от самия факт на съществуването, което може да го накара да забрави дори да диша. Това усещане е примамливо и към него може да се привикне, като към силно опияняващо лекарство. Ала размерът и силата му при разговор с Праотците не може да се сравнява с нищо друго. Човек може да изгуби завинаги всичките си осезания и чувства, когато разговаря с Праотците. И тогава той ще умре, но дори в последните мигове от своя живот ще изпитва неистова радост.

Шутът беше прав. Нямах представа пред каква опасност съм изправен. Продължавах напред упорито. Не ми се ще да описвам с подробности преживяванията от следващите няколко седмици. Достатъчно е да кажа, че с всеки ден Гален ни пречупваше все повече според представите си и че ставаше само по-жесток и изобретателен в подхода си. Неколцина от учениците изчезнаха още през първите дни. Мери беше една от тях — спря да идва след четвъртия ден. Видях я няколко дни по-късно да пресича двора на крепостта, лицето й беше бледо и унесено, а раменете й — отпуснати и прегърбени. По-късно научих, че Серене и останалите момичета престанали да й говорят, след като се отказала от обучението, и че се държели с нея така, сякаш е извършила някаква долна и мерзка постъпка. Седмица след това Мери напусна Бъкип и никога вече не се завърна.

Тъй както океанът изравя камъчета от крайбрежния пясък и ги подрежда в извити линии, така изтезанията и гоненията, на които ни подлагаше Гален, ни разделяха все повече един от друг. В началото всеки от нас се стараеше да даде най-доброто от себе си. И не защото го харесвахме или уважавахме. Не зная какво са чувствали другите, но моето сърце беше изпълнено с омраза към него. Тази омраза обаче пораждаше странни и противоречиви чувства, защото след дни на оскърбления и унижения една-единствена негова дума, неволно одобрение или дори само неохотно кимване ми се струваха по-скъпоценни от всякаква похвала. Не само че не се ядосвах на подигравките и обидите му, а с течение на времето ме завладя увереността, че той има право да се отнася толкова унизително към нас. Ето защо се опитвах да се променя.

Надпреварвахме се помежду си, за да привлечем вниманието му. Някои успяха да получат признание и станаха любимци. Август беше един от тях и често ни го даваха за пример. Аз, от друга страна, бях несъмнено най-презираният. След онзи случай не допуснах нито веднъж да се появя последен на площадката. Никога не трепвах от ударите му. Така постъпваше и Серене, която, също като мен, влизаше в групата на презрените. Но тъкмо Серене се превърна в неговия най-яростен последовател и нито веднъж, след първия бой, не отрони и думичка на недоволство. Въпреки това той непрестанно я хокаше, осмиваше и излагаше на подигравки и я удряше доста по-често, отколкото другите девойки. Но това само подхранваше твърдата й решимост да докаже, че може да издържа на хулите му. След Гален тя бе втората, която проявяваше нетърпимост към всеки, който си позволяваше да изрази съмнение в методите му на обучение.

А зимата напредваше. На площадката беше студено и мрачно, единствената светлинка се прецеждаше откъм стълбището. Това беше най-изолираното място на света и Гален бе неговият властелин. Той изковаваше от нас своята нова бойна единица. Внушаваше ни, че сме елитът, че превъзхождаме останалите и че да бъдем негови ученици е истинска чест. Дори аз започнах да вярвам, че това е така. Тези от нас, които се прекършиха и не издържаха, станаха обект на презрението ни. През целия ден имахме очи и уши само за Гален. В началото Сенч ми липсваше. Понякога се чудех какво правят Бърич и лейди Търпение. Но само след няколко месеца подобни въпроси не можеха да занимават ума ми за дълго. Дори шутът и Смити ми се струваха само досадна пречка, толкова бях погълнат от идеята да спечеля одобрението на Гален. Шутът идваше и си отиваше безшумно. Понякога, макар и рядко, ми беше приятно да усещам влажния нос на Смити в разранената си буза, но по-често го отблъсквах с досада.

След три месеца, преживени в мръзнене и оскърбления, Гален намали броя ни до шестима кандидати. Едва тогава започна истинското обучение и за пръв път получихме макар и оскъдна доза комфорт и достойнство. Всичко това тогава ни се струваше най-големият лукс на света, щедри подаръци от Гален, заради които трябваше да сме му безкрайно благодарни. Няколко изсушени плода на вечеря, разрешение да носим обувки, кратки разговори на масата — това беше всичко, а ни изгледаше толкова много. Но промените едва започваха.