Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Вечерта се чувствах прекалено изморен и изнервен, за да заспя. Шутът беше оставил храна на Смити и аз го примамвах с една кълка. Кученцето ме захапа за ръкава, а аз го задърпах из леглото, като от време на време щипвах крайчеца на опашката му с другата си ръка. То се хвърляше да ме захапе, но достатъчно бе да размахам кълката пред очите му и играта започваше отначало.

— Глупаче — подиграх му се аз. — Не можеш да мислиш за нищо освен за това, което ти е пред очите. Глупаче. Глупаче.

— Също като господаря си.

Сепнах се и в този момент Смити докопа кълката. Облегнах се назад и погледнах към шута.

— Как влезе? Не чух вратата.

Той пренебрегва въпроса ми и премина право на темата.

— Мислиш ли, че Гален ще ти позволи да успееш?

— А нима смяташ, че може да ми попречи? — отвърнах намусено.

Шутът седна до мен с въздишка.

— Не смятам. Зная, че може. Не ми е ясно само докъде може да стигне. Подозирам, че до края.

— Ами нека опита — подхвърлих безгрижно.

— Не бих и могъл да го спра — отвърна сериозно шутът.

— Надявах се да те разубедя да не опитваш.

— Нима искаш от мен да се откажа? Сега? — Не можех да повярвам.

— Да.

— Защо?

— Защото… — поде той и млъкна. Изглеждаше отчаян.

— О, не знам. Всичко е толкова объркано. Ако можех да подхвана някой свободен край, откъдето да разплета кълбото.

Бях уморен и ядосан от този на пръв поглед безсмислен разговор.

— Като не можеш да се изразяваш ясно, защо въобще говориш?

— Ето още нещо, което не зная — призна той и се надигна да си върви.

— Шут — подхвърлих.

— Да, такъв съм — кимна той и излезе.

И така, аз продължих заниманията. Усещах, че трупам опит и сили, и дори започнах да изпитвам досада от бавното темпо. Всеки ден повтаряхме вече познатите упражнения и с течение на времето останалите овладяваха това, което за мен вече беше нещо естествено. Понякога се питах как са могли да живеят напълно затворени от обкръжаващия ги свят. И защо им беше толкова трудно да разтворят умовете си пред Умението на Гален? Моята собствена задача бе напълно противоположна — аз се стараех да спускам пред него бариери към онези неща, които не желаех да вижда. Почти всеки път, когато той ме докосваше, усещах любопитни пипала в различни посоки на ума ми. Но ги избягвах.

— Вие сте готови — обяви той през един студен ден. Беше късен следобед и на небето вече се виждаха ярки звезди. Размърдах пръсти в обувките, които Гален ни бе позволил да носим. — Досега ви докосвах с Умението, за да ви накарам да привикнете към него. Но днес ще опитаме пълно сливане. Всеки от вас ще се пресегне към мен и аз ще се пресегна към него. Но внимавайте! Повечето от вас вече са почувствали удоволствието, което носи със себе си допирът до Умението. Досега сте усещали само леки докосвания. Днес обаче тласъкът ще е много по-силен. Съпротивлявайте му се и същевременно останете отворени за моето Умение.

И отново започна да кръжи между нас. Чаках, обезсилен и надмогнал страха. Знаех, че все някога ще дойде и този момент. Бях готов за него.

Някои се провалиха още в самото начало и бяха смъмрени за леност или глупост. Август получи похвала. Серене — удар с камшик, задето се беше пресегнала твърде бързо. А след това той застана пред мен.

Разкърших се, сякаш ни предстоеше да се счепкаме. Усетих първото докосване на ума му и му предложих в отговор предпазливо гостоприемство.

„Така ли?“

„Да, копеле. Точно така.“

За момент между нас се установи равновесие. Той положи известни усилия да заздрави нашия контакт. След това, съвсем неочаквано, нахлу в мен. Почувствах се, сякаш ми бяха изкарали въздуха, но в умствен, а не във физически план. Просто не можех да си подредя мислите, както нямаше да мога да си поема въздух, ако някой ме беше блъснал в гърдите. Той тършуваше из ума ми и надничаше в най-съкровените местенца, а аз бях безпомощен да му попреча. Държеше ме във властта си и го знаеше. Но в този миг на неговия нехаен триумф аз открих един малък отвор. Вкопчих се за него, опитвайки се да завладея ума му така, както той бе завладял моя. Не се оказа толкова трудно, колкото очаквах, и за един кратък миг си дадох сметка, че съм по-силен от него, че мога да заложа в ума му всяка мисъл, която пожелая. „Не!“ — почти изпищя той и смътно осъзнах, че някога в миналото вече е водил подобна обречена на неуспех борба с някого, когото е ненавиждал. Някой друг също като мен го бе надвил.

„Да!“ — прошепнах аз.

„Умри!“ — заповяда ми той, но знаех, че не може да го направи. Знаех също, че мога да победя, и съсредоточих волята си върху хватката, в която го държах.