Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Лежах неподвижно.

Той беше вътре в мен. Колкото повече се вслушвах в него, толкова по-силен ставаше гласът. В него се долавяше обич — обич към мен. Обичаше ме дори когато аз не можех да се понасям. Обичаше ме, когато се мразех. И стискаше с дребните си зъбки душата ми и я подръпваше назад, сякаш за да ме накара да спра. Гласът бе на Смити.

Кутрето плачеше заради раните ми, душевни и физически. А когато спрях да пълзя към стената, направо подивя от радост. Всичко, което можех да сторя, за да го възнаградя, бе да лежа неподвижно и да не се опитвам повече да сложа край на мъките си. Смити ме увери, че това е достатъчно, повече от достатъчно за неговата радост. Затворих очи.

Луната бе високо в небето, когато Бърич се надвеси над мен и ме претърколи. Шутът държеше факла, а в краката му разтревожено подскачаше Смити. Бърич ме взе в прегръдките си, сякаш бях още малко дете. За миг мернах тъмното му лице, но не можах да прочета там нищо. Той ме понесе надолу по стълбището, а шутът бързаше пред него, за да му осветява пътя. Слязохме долу, пресякохме двора към конюшните и се качихме в неговата стая. Шутът си тръгна, но не помня дали преди това каза нещо. Бърич ме положи на леглото си и след това го издърпа до огнището. С топлината се пробудиха нови болезнени усещания и аз се оставих на грижите на Бърич, намерил най-сетне поне малко покой.

Когато отворих очи, все още беше нощ. Не знаех само коя подред. Бърич седеше неподвижно до мен, с отворени очи, без дори да се обляга на стола. Усещах, че раните ми са превързани. Вдигнах ръка да докосна превръзките, но пръстите ми не ме слушаха. Бърич премигна, забелязал, че се размърдвам.

— Подути са от студа — рече ми, сякаш знаеше какво ме безпокои. — Толкова са подпухнали, че не мога да разбера дали има нещо счупено. За всеки случай съм ги шинирал, но предполагам, че са само навехнати. Ако бяха счупени, болката щеше да те пробуди много по-рано.

Говореше спокойно, сякаш ми нареждаше да сменя водата на животните. Поотпуснах се — щом беше толкова спокоен, не се бе случило нищо непоправимо. Бърич пъхна върха на пръста си под превръзката около гърдите ми, за да провери дали е достатъчно стегната.

— Какво стана? — попита той и се пресегна да вземе чаша чай.

Не знаех откъде да започна. Събитията от последните седмици и дни танцуваха в главата ми без видима връзка помежду си. Спомних си мига на поражението си.

— Гален ме подложи на изпитание — заговорих. — И аз се провалих. За това ме наказа. — С тези думи отново се върна вълната на отвращение и презрение към моята слаба личност. Спящият край огнището Смити внезапно се събуди и вирна глава.

„Лежи си. Успокой се. Всичко е наред.“

За мое облекчение той ме послуша. За още по-голямо облекчение Бърич не забеляза какво бе станало между нас, а ми подаде чашата.

— Изпий това. Имаш нужда от течности, а билките ще притъпят болката и ще ти помогнат да заспиш. Изпий я до дъно.

— Мирише гадно — оплаках се, а той само кимна и побутна чашата към устата ми.

— Това ли е всичко? — попита, когато свърших. — Той те подложи на изпитание за нещо, на което би трябвало първо да те научи, но ти не се справи. Затова ли е постъпил така с теб?

— Не можах да се справя. Нямах необходимата… самодисциплина. И той ме наказа. — Подробностите ми убягваха. Чувствах се засрамен, жалък и нещастен.

— Никой не може да се научи на самодисциплина с бой по главата — отвърна с привидно кротък глас Бърич, сякаш обясняваше нещо на малко дете.

— Не беше за да ме научи… защото според мен той не вярва, че мога да се науча на нещо. Искаше да покаже на другите как ще постъпва с тези, които се провалят.

— Няма полза от наученото чрез страх и заплахи. Само лошият учител прибягва до удари и оскърбления. Представи си какво ще постигнеш, ако се опиташ да упражняваш по този начин някой кон. Или куче.

— И ти си ме удрял…

— Да. Така е. Но леко, колкото да те стресна. Не и да те нараня. Никога не съм ти трошил костите. Никога. Ако някой ти каже, че съм го бил толкова жестоко, колкото са били теб, наречи го лъжец.

— Прав си… — Чудех се как да обясня на Бърич защо съм бил наказан. — Но това е различно. Става дума за съвсем друго познание. Мисля… струва ми се, че си го заслужавах. Причината не беше в неговите методи на обучение. Опитвах се да следвам напътствията му, но не успях. Знаеш ли, Гален смята, че е безсмислено да се преподава Умението на копелета. Уверен е, че нещо в мен не е наред и че то пречи.