Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

В ранния следобед тя каза на баща си, че ще затваря, тъй като трябва да излезе да отнесе една готова поръчка. Връчи ми вързоп със свещи, които трябваше да нося, и двамата излязохме, като залостихме вратата. Баща й ни изпроводи с приглушени пиянски клетви, на които не обърнахме внимание. Навън ни посрещна студен вятър и Моли пое с бърза крачка, а аз я следвах, напъвайки сетни сили. Тя заобиколи магазинчето и отвори една странична врата, където ме накара да оставя вързопа. После двамата поехме по опустелите улици. Говорехме малко. Тя попита за синините по лицето ми, а аз обясних, че съм паднал. Вятърът беше студен и безжалостен, пазарът беше опустял и само от време на време срещахме някой закъснял купувач или търговец пред полупразна сергия. Моли ужасно се радваше на Смити и той й отвръщаше със същото. Когато най-сетне поехме обратно, тя спря пред един дюкян за чай и ме почерпи с чаша леко вино, а докато отпивах, прегърна Смити и го притисна към себе си, което пробуди цял фонтан от радостни усещания в душата му. Останах изненадан от това с каква лекота Смити улавя чувствата й, докато тя беше глуха и сляпа за неговите, освен на най-повърхностно ниво. Пресегнах се лекичко към нея, но съзнанието й ми убягваше, както убягва мирисът на парфюм след първия по-силен полъх.

Знаех, че мога да усиля натиска, но кой знае защо, не виждах смисъл да го правя. Почувствах се самотен заради мисълта, че тя никога няма да ме възприема така, както аз възприемам Смити и той мен. Мълчанието ставаше все по-непоносимо и накрая Моли заяви, че трябва да се прибира при баща си, защото се безпокояла за него. Докато ми се оплакваше колко непослушен бил напоследък, се усмихна, сякаш ставаше дума за нещо забавно, или може би просто се опитваше да ме развесели. Но аз не можах да отвърна на усмивката й и сведох поглед.

Помогнах й да се загърне в наметалото и двамата поехме нагоре по хълма, откъдето ни пресрещаше вятърът. Помислих си, че това е като олицетворение на моя живот. Когато стигнахме вратата на магазинчето, тя ме изненада, като неочаквано ме прегърна ме и целуна.

— Новия… — прошепна едва чуто в ухото ми. — Благодаря ти, че ме разбираш…

След това се шмугна в магазина и затвори вратата, оставяйки ме объркан и смутен. Беше ми благодарила, че я разбирам, а никога досега не се бях чувствал толкова изолиран от нея, колкото в този час. Докато вървяхме към крепостта, Смити все така радостно подскачаше, припомняйки си новите миризми от деня и как Моли го беше почесвала зад ушите, когато го хранеше с бисквити в дюкянчето за чай.

Когато се върнахме при конюшните, вече се беше мръкнало. Свърших още някои дребни неща, след това се прибрах в стаята на Бърич и двамата със Смити заспахме. Събудих се и открих, че Бърич е застанал над мен и ме гледа намръщено.

— Ставай и ми дай да те огледам — нареди той и аз се надигнах уморено и изчаках търпеливо да прегледа раните ми. Остана доволен от състоянието на ръката ми и дори каза, че мога да сваля превръзката, но да запазя бинта около ребрата и да не ги натоварвам. — Що се отнася до другите рани, искам само да ги пазиш чисти и сухи и те скоро ще заздравеят. Ако някоя от тях започне да се зачервява, веднага ще дойдеш при мен. — Той сипа в една кратунка втечнен мехлем и ми я подаде, от което предположих, че очаква да си вървя.

Спрях насред стаята, стиснал кратунката с мехлема.

Усещах някаква безкрайна тъга, а същевременно не можех да намеря думи за да изразя това, което беше вътре в мен. Бърич ме погледна за миг, намръщи се и каза:

— Хайде стига вече.

— Какво стига?

— Понякога ме гледаш с очите на предишния ми господар. Е, какво ще правиш сега? Да не смяташ да се криеш в конюшнята до края на живота си? Не, приятелю. Трябва да се върнеш. Да се върнеш сред хората, да вървиш с изправена глава, да заживееш отново в стаята си. И да изкараш докрай проклетото си обучение.

Първите няколко заповеди ми се струваха просто трудни, последната — невъзможна.

— Не мога — отвърнах. — Гален няма да ме допусне обратно в групата. А дори и да го направи, никога няма да наваксам пропуснатото. Бърич, аз вече се провалих. Просто трябва да си намеря някое друго занимание. Например да обучавам ловни соколи. — Последната мисъл ми беше хрумнала току-що и прозвуча някак странно. Но още по-странен бе отговорът на Бърич.

— Не можеш, защото те не те харесват. Прекалено си чувствителен и не обръщаш достатъчно внимание на това, с което се занимаваш. А сега ме чуй добре. Ти не си се провалил, глупако. Гален се е опитал да те прокуди. Ако не се върнеш, ще го оставиш да те победи. Ето защо трябва да се върнеш в групата и да довършиш обучението. Не искам от теб — той спря и ме погледна ядосано — да стоиш безпомощно като муле, докато те оскърбява и налага. Ти си от знатен произход и ще се държиш подобаващо. Накарай го да ти даде това, което е твое. Не бягай от трудностите. Никой не е спечелил с бягство. — Той млъкна, понечи да добави нещо, но се отказа.