Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Стояхме и чакахме.

Слънцето изгря и дори се показа над ръба на стената, но Гален все не идваше. Но те стояха по местата си и чакаха и аз правех същото.

Най-сетне чух стъпките му откъм стълбите. Когато се появи на площадката, той премигна от ярките лъчи, огледа се и се облещи в мен. Не помръднах. Двамата се измерихме с погледи. Той усещаше товара от омраза, който другите бяха струпали на плещите ми, и това сигурно го радваше, както и превръзката на главата ми. Но аз срещнах погледа му и не трепнах. Не смеех да трепна.

Постепенно долових изумлението на останалите ученици. Достатъчно бе да го погледнат за миг, за да забележат следите от боя. Обелискът на правдата бе доказал, че е постъпил несправедливо към мен, и той носеше белезите на своето наказание. Лицето му бе богат пейзаж от сини и зелени петна, примесени с жълтеникави кръгове. Долната му устна беше разцепена по средата и в ъглите. Беше облякъл риза с дълги широки ръкави, за да скрие следите по ръцете си. Предположих, че ги е получил, докато се е опитвал да прикрие лицето си от ударите на Бърич. Все още носеше любимия си камшик, но се съмнявах, че има сили да го размаха както трябва.

И така ние се разглеждахме. Не изпитвах задоволство при вида на раните му. Дори чувствах някакво родство с него. Бях повярвал в непобедимостта му, а се оказа, че съм постъпил като наивен глупак. Това вече променяше положението му в очите ми. На два пъти отвори уста да ми каже нещо. Третия път се извърна и заповяда на цялата група:

— Заемете се с упражненията. Аз ще наблюдавам дали ги изпълнявате правилно.

Последните няколко думи бяха произнесени съвсем тихо. И докато се протягахме, приклякахме и люлеехме ръце в различни посоки, той куцукаше из градината. Стараеше се да не се обляга на стената, нито да спира твърде често. Нямаше го вече заплашителното „шляп, шляп, шляп“ на камшика по бедрото.

Този ден не научихме нищо ново, по-скоро преговорихме вече познати неща. При това урокът приключи необичайно рано, още преди слънцето да е залязло.

— Добре се справяте — обяви Гален с отпаднал глас. — Виждам, че сте се готвили дори в мое отсъствие. Заслужихте си почивката. — Преди да ни освободи, той ни повика поединично за кратко докосване с Умението. Забелязах, че останалите си тръгваха неохотно, като често се озъртаха, любопитни да видят как ще постъпи с мен. Досещах се, че ще съм последен, и мълчаливо се подготвях за поредния сблъсък.

Но дори той се оказа разочарование. Гален произнесе името ми и аз го доближих с покорност и уважение, каквото бяха изразили и другите. Застанах пред него и той размаха ръце пред лицето ми и над главата ми. След това хладно каза:

— Защитата ти е добра. Трябва да се научиш да я отслабваш, когато изпращаш мисли на другите или ги приемаш от тях.

След което ми махна да си вървя и аз — също като останалите — изпитах съжаление. Всъщност чудех се дали въобще бе правил някакъв опит да използва Умението си върху мен. Защото този път не бях доловил характерното му присъствие. Спуснах се по стълбите, като продължавах да се питам какъв е смисълът на всичко това.

Прибрах се в стаята си, после слязох в конюшните. Отидох при Сажда и я изтърках с четка, а щастливият Смити тичаше наоколо. Все още се чувствах объркан и недоволен. Знаех, че трябва да си почивам, но не ме свърташе на едно място. „Разходка по камъните?“ — предложи Смити и аз се съгласих да слезем в града. Беше ветровит следобед и ми бе достатъчен само един поглед към морето, за да разбера, че се задава буря. Вятърът беше необичайно топъл и почувствах освежаващото действие на морския въздух. Мускулите ме понаболяваха от упражненията, ала бяха позаякнали.

Успокоявах се с мисълта, че Смити е този, който ни води към свещарската работилница. Като всяко куче той се връщаше неизменно там, където го бяха посрещнали добре. Бащата на Моли бе останал на легло този ден и в работилницата бе относително тихо. Заварих само един клиент, който говореше с Моли. Тя ми го представи с името Джейд. Бил моряк от силбейски търговски кораб. Беше около двайсетгодишен, разговаряше с мен, сякаш съм на десет, и през цялото време се усмихваше на Моли. Знаеше безброй истории за нападенията на алените кораби и за страховити морски бури. Имаше обеца с червеникав камък, а брадата му току-що бе почнала да се къдри. Загуби доста повече от нужното време, за да избере няколко снопчета свещи и ново медно кандило, но най-сетне си тръгна.

— Можеш ли да затвориш за малко дюкянчето? — попитах Моли. — Искам да се разходим по брега. Вятърът е чудесен.