Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Всяка от тези възможности беше подлагана на щателно обсъждане с разбиране, каквото Гален не би предполагал у едни прости войници. Почувствах се засрамен, задето си бях позволил да се поддам на представите му и да повярвам, че тези хора са ограничени и невежи, лишени от мозък и способни само да въртят меча. Та аз бях преживял сред тях целия си досегашен живот! Би трябвало да ги познавам по-добре. Така е, аз ги познавах по-добре от него. Просто у мен бе заговорило желанието да се издигна над тях, да докажа, че съм от кралско потекло. Да, това беше. Бяха ме подкупили с високо положение, така както подкупват бедния с дребни монети.

Прибрах се в стаята и се изтегнах на леглото. Преди да заспя, твърдо реших повече да не се поддавам на Гален и да не му позволявам да ме подмамва. Реших също да изуча докрай Умението, каквито и трудности да изисква това.

И така още по тъмно на следващата утрин се изкачих на площадката и се заех с упражненията. Попивах всяка дума, произнесена волно или неволно от Гален, напрягах усилия да спазвам стриктно изискванията му и да изпробвам собствените си възможности — физически и умствени. Но седмицата се изтърколи, след нея и месецът, а аз продължавах да се чувствам като куче, на което са увесили парче месо пред носа — но извън обсега му. Очевидно другите бележеха някакъв прогрес. Между тях постепенно се изграждаше мрежа от все по-често споделяни мисли и настроения, начин за общуване, който те започваха да предпочитат пред словесния и който им позволяваше да изпълняват упражненията така, сякаш са едно цяло. Мълчаливо и неохотно те се изреждаха да си партнират с мен, но всеки път не чувствах никакви опити за мисловен контакт, а моите усилия ги караха да се отдръпват погнусени и да се оплакват на Гален, че или шепна, или нахлувам в мислите им като засилил се да блъска овен.

Наблюдавах ги с нарастващо отчаяние как танцуват по двойки, разделяйки си контрола върху мускулите и как единият от тях върви със завързани очи из лабиринт от нагорещени въглени, ориентирайки се с очите на своя партньор. Понякога ми се струваше, че аз също притежавам Умението. Чувствах го как расте около мен, но то бе нещо, което не можех да насочвам или контролирам. В един момент то беше в мен, удряйки като вълна в крайбрежни скали, в следващия го нямаше и аз се чувствах като изсъхнал пясък. В пиковите моменти можех да накарам Август да става, да кляка и да върви накъдето пожелая. В празните мигове не бях в състояние да постигна нищо. Но най-странното беше, че никой не можеше да проникне в мен.

— Свали защитата, разруши стената! — повтаряше ядосано Гален, застанал разкрачен пред мен, и аз полагах напразни усилия да следвам напътствията му. Случваше се да усетя за секунда лекото докосване на неговото Умение. Но не можех да му позволя да проникне в ума ми, също както не бих допуснал някой да забоде острие между ребрата ми. Колкото и да се опитвах, някаква частица от мен продължаваше да се съпротивлява на неговите опити за умствен контакт със сила и упоритост, които ми се струваха непреодолими.

И така те напредваха с всеки ден, а аз бях само безпомощен свидетел на този прогрес. Дойде денят, когато Август разтвори пред себе си изписан лист, а партньорът му, застанал на другия край на площадката, го зачете на висок глас. Други двама играеха на шах по команда от своите партньори, които дори не можеха да видят дъската. Гален естествено изрази задоволство от напредъка на всички — освен от моя. В края на всеки урок той се приближаваше до нас и ни докосваше, но аз продължавах да не чувствам това докосване. Той, разбира се, не пропускаше да ми натякне, че си губи времето с мен, но е длъжен да спазва кралската заповед.

Пролетта наближаваше и Смити неусетно порасна от кутре в младо енергично куче. С Моли успяхме да се видим само веднъж и се разходихме за кратко около пазара, без да разменяме повече от обичайните думи. Имаше една нова сергия, където някакъв смръщен човек продаваше птици и дребни животинчета — всичките затворени в клетки. Имаше врани, лястовици и врабчета, както и една умърлушена лисица, която се измъчваше от глисти. Беше толкова отпаднала, че несъмнено скоро щеше да умре. Видът на пленените животинки ме потресе и аз спрях пред тях. Напрегнах усилия и се опитах да внуша на птиците, че ако побутнат лекичко нагоре резетата на клетките, ще си възвърнат изгубената свобода. Моли, изглежда, си помисли, че се забавлявам от вида на нещастните създания, и долових у нея нарастваща хладина. Тръгнах да я изпращам, но тя вървеше на крачка пред мен и дори не обръщаше внимание на скимтящия по петите й Смити. Аз самият също изпитвах желание да заскимтя. С наближаването на пролетта пристанището се пробуждаше и оживяваше. Не само заради търговията, но и защото идваше времето на пиратските набези. Вечерях със стражите и от тях научавах какво се говори из града. „Претопените“ бяха станали скитащи крадци по пътищата и из кръчмите се разказваха ужасяващи истории за безсърдечните им дела. Нахвърляли се върху самотните пътници като хищници, отнемали им всичко и ги зарязвали без храна, вода и дрехи, изоставени на милостта на времето и дивите животни.