Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Както винаги, когато ставаше въпрос за Рицарин, аз долових в гласа му нотка на фанатичност. Той се обърна и тръгна към стълбите, но на вратата спря, погледна ме пак и каза злобно:

— Искам да те попитам нещо. Защо той ти позволява да черпиш енергия от него? Сигурно защото си любимото му педерастче?

— Педерастче? — повторих, защото не знаех думата. Той се усмихна. Лицето му заприлича на ухилен череп.

— Да не мислиш, че не съм ви разкрил? Не, този път няма да ти позволя да използваш неговата сила. Бъди сигурен, копеле, че няма да ти позволя.

И се обърна и заслиза по стълбите. Останах сам на площадката. Нямах представа за какво говори, но силата на омразата му ме караше да се чувствам отпаднал и омаломощен, сякаш бях изпил чаша отрова. Спомних си последния път, когато бях изпитвал подобно отчаяние, и силното ми желание да сложа край на мъките, като се хвърля от стената. Защо да не го направя сега? Поне ще отърва от неудобството Бърич и Сенч — хора, които бяха повярвали в мен.

И тогава дочух слабо скимтене — като далечно ехо.

— Идвам, Смити — прошепнах и обърнах гръб на пропастта.

Върнах се в конюшнята при Смити и Сажда. Притеснението, което изпитвах пред неизвестността, която ме чакаше утре, изглежда, се предаде и на животните, защото бяха неспокойни. После дойде Бърич — познах го по стъпките на тежките му ботуши. Още щом влезе, спря и ме загледа.

— Е, сега какво има? — попита той и познах по гласа му, че е усетил какво ми е.

— Утре Гален ще ни подлага на изпитание.

— Зная. Прати да ми съобщят, че трябвало да му осигуря за утре най-здравите и бързи коне. Щях да откажа, ако писмото не беше подпечатано от краля. Пак ли смяташ, че нямаш никакви шансове да го издържиш?

— Никакви — казах и сведох глава.

— Щом е така… — Той се изкашля и въздъхна. — Защо не се върнеш при мен? Човек не може да успее във всичко.

Очевидно се опитваше да ми внуши, че провалът ми да овладея Умението не е чак толкова страшен.

— Прав си. Ще се грижиш ли за Смити, докато ме няма?

— Разбира се. — Той понечи да се обърне, но после ме погледна внимателно. — Всъщност колко ще страда за теб това кученце?

Долових скрития въпрос, макар че се бе постарал да го избегне.

— Не зная. Мисля че е привикнало с отсъствията ми заради уроците.

— Съмнявам се — отвърна замислено Бърич. — Много се съмнявам.

— И тъй да е, нима имаме друг избор? — попитах аз, но този път говорех на Сажда, защото Бърич си беше тръгнал. След като приключих с работата, взех Смити в прегръдките си и се опитах да му внуша, че ще отсъствам няколко дни, но че ще му дават храна и вода. Той се дърпаше, зъбеше се и настояваше да го взема с мен и че ще ми е от полза. Беше твърде голям, за да го държа дълго на ръце. Наложи се да му обещая, че веднага щом се върна, двамата с него ще излезем на лов в някоя гора. „Не, сега искам“ — протестираше той, но аз бях непреклонен. След това се прибрах в крепостта да си подготвя багажа.