Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Упражненията продължиха през целия ден и Гален ни освободи едва когато слънцето бе тъмнооранжево петно на хоризонта и откъм морето се вдигаше вечерният бриз. Цял ден не бяхме нито хапвали, не бяхме пили и глътка вода. Той застана на вратата и ни изпрати един по един, с мрачна усмивка, и едва когато се озовахме на стълбите, си позволихме да се подпрем на стената.

Умирах от глад, ръцете ми бяха подути и посинели от студ, а устата ми беше толкова суха и напукана, че не бих могъл да заговоря, дори да исках. Останалите изглеждаха в подобно състояние, но някои понасяха несгодите по-зле от мен. Например Мери, едно от момичетата, които помагаха на госпожа Чевръстка. Лицето й беше пребледняло, само бузите й бяха зачервени от студа. Докато двете със Серене се спускаха пред мен, ги чух да си шепнат:

— Нямаше да се чувствам толкова зле, ако ни беше обърнал поне малко внимание.

И изведнъж и двете погледнаха изплашено назад, сякаш се страхуваха, че Гален може да ги чуе.

Вечерята след този първи ден бе най-безвкусното и безрадостно събитие на света. Имаше студена овесена каша, съсухрен хляб, вода и варена ряпа. Гален не ядеше, но присъстваше и ни наблюдаваше строго. Нямаше никакви разговори, дори не смеехме да се погледнем. Изядох отсипаната ми порция и станах от масата почти толкова гладен, колкото бях в началото.

На средата на стълбището си спомних за Смити и се върнах в кухнята, за да взема кокалите, които готвачът ми беше запазил, и кратунка с вода, за да му сипя в купичката. Обратният път догоре ми се стори ужасно труден. Странно, като се имаше предвид, че не бях свършил никаква тежка физическа работа.

Още щом влязох в стаята Смити ме посрещна с радостни подскоци и лакомо се нахвърли на кокалите. А като свърши, се шмугна при мен в леглото. Искаше да си играем, но скоро разбра, че съм твърде изтощен. Не помня кога съм заспал.

Събудих се малко преди зазоряване, завладян от ужас, че съм закъснял. Един поглед през прозореца ми даде да разбера, че мога да изпреваря слънцето до покрива, но само ако не губя време за друго. Нямах време да се измия и да почистя около Смити, а трескаво затичах нагоре. Виждах други да тичат пред мен, а когато излязох на площадката, камшикът на Гален се стовари върху гърба ми.

Беше доста неочакван удар през тънката ми риза. Извиках, по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Дръж се като мъж и не показвай страданията си, копеле — рече ми Гален и отново ме шибна с камшика. Останалите бяха заели вчерашните си места. Изглеждаха изморени като мен и стреснати от поведението на Гален. — Видяхте какво чака всеки път последния от вас — обърна се той към всички.

Аз самият си рекох, че не бива да си позволявам да закъснявам пак, макар че това щеше да означава удари по нечий друг гръб.

Последва още един ден, изпълнен със страдание и оскърбления. Така поне ми се струва сега. Защото докато крачеше сред нас, Гален ни убеждаваше, че тъкмо това бил начинът да подсилим волята си и да надвием слабостта си. Караше ни да се съревноваваме, но не помежду си, а със собствените си слабости.

— Докажете ми, че греша — подканяше ни той. — Хайде, докажете ми, че не сте чак такива мекотели. Покажете ми поне един от вас, който си заслужава похабеното от мен време.

Колкото и странно да изглежда, подходът му даваше резултати. Ние се стараехме. Само за един ден той успя да ни изолира от всичко, което познавахме, и ни захвърли в някаква нова и страшна действителност, където не важаха правилата на здравия разум. Стояхме мълчаливи, зъзнехме, но не смеехме да затракаме със зъби, търпяхме ударите и обидите му, понякога доста по-болезнени от хапещия студ. Тези, които трепереха или стенеха, биваха обвинени в слабост. През целия ден той ни доказваше собствената ни безполезност и се оправдаваше, че бил принуден да се вслуша в кралската заповед. Игнорираше напълно момичетата, а когато разказваше за предишните подвизи на крале и принцове, владеещи Умението, никога не споменаваше кралици и принцеси. Нито веднъж не ни обясни на какво всъщност възнамерява да ни учи. За нас светът се затвори само в студа, несигурността и очакването да понесем поредния удар. Не зная откъде вземахме сили да издържим.

Слънцето отново се сниши над хоризонта. Но Гален бе запазил две последни изненади за този ден. Позволи ни да отворим очи и да се протегнем и разкършим, след това ни изнесе още една лекция, посветена на онези от нас, които не можели да надвият слабостите си в извънучебно време. Докато говореше, крачеше между нас и видях много изцъклени погледи и въздишки на облекчение. След това, за първи път през този ден, той застана пред групата на момичетата.