Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Зная, че не си съгласен с мен, макар да не си ми го казвал. На няколко пъти те улавях, че се ровичкаш из неща, които свестен човек не би докоснал. Казвам ти, Фиц, предпочитам да те видя… да те видя „претопен“. Да, не ме гледай така уплашено и не си помисляй да се захващаш с подобно нещо. Та същото важи и за Гален… да не си му споменал за подобно нещо. Дори не си го помисляй, когато си край него. Вярно, не съм от тези, които знаят много за Умението и как действа. Но понякога… понякога, когато баща ти ме „докосваше“, имах чувството, че знае какво се крие в сърцето ми и че дори вижда неща, които съм заровил дълбоко в себе си.

Изведнъж лицето му се покри с руменина и видях, че в очите му блестят сълзи. Той отново се извърна към огъня и почувствах, че сме стигнали до същината на разговора. До това, което трябва, а не което иска да каже. Усещах в него някакъв дълбоко вкоренен страх, който той не желаеше да забележи. Друг на негово място вероятно би трепнал в този момент.

— Боя се за теб, момчето ми. — Говореше на камъните на огнището, а гласът му бе толкова треперлив, че чак се стреснах.

— Защо?

Простичкият въпрос дава най-много възможности, ме бе учил Сенч.

— Не зная дали той ще го забележи в теб. Нито как ще постъпи тогава. Чувал съм… не. Не зная дали е истина. Имаше една жена, по-точно девойка. Тя умееше да се разбира с птиците. Живееше сред хълмовете на запад оттук и местните хора твърдяха, че можела да повика ястреб от небето. Всички й се възхищаваха и повтаряха, че това е дарба. Носеха й болни патици или кокошки, внезапно спрели да снасят. И тя ги лекуваше. Но после се намеси Гален. Каза, че тя била изчадие и че ще бъде грях да продължи да живее и да остави потомство. И една сутрин я намериха пребита до смърт.

— Гален ли го е направил?

Бърич повдигна рамене в нетипичен за него жест.

— През онази нощ конят му беше излизал от конюшнята. Нищо повече не зная. И ръцете му бяха покрити с драскотини, зърнах драскотини и по врата и лицето му. Но не от човешки нокти, момчето ми. По-скоро от някаква птица, ястреб например.

— И ти премълча? — попитах невярващо.

Той се изсмя горчиво.

— Друг проговори преди мен. Гален бе обвинен от братовчеда на момичето, който тогава работеше при мен в конюшните. Гален дори не отрече. Двамата се срещнаха при Обелиска на правдата и се призоваха на бой до смърт в името на Ел, който, както се говори, винаги покровителствува справедливостта. Никой, дори кралят, не можеше да възрази срещу подобно правосъдие, защото то стои над всички. Момчето загина. Хората казаха, че така е отсъдил Ел и че то е обвинило Гален несправедливо. Казаха го и пред него, а той им заяви, че Ел бил отсъдил същото и за момичето още преди да започне да сее поквара с децата си.

Бърич потъна в мълчание. Останах озадачен от чутото и усетих, че в мен се надига вледеняващ страх. Въпрос, решен пред Обелиска на правдата, не може да бъде повдиган втори път. Това не беше закон, а израз на волята на боговете. И тъй, предстоеше ми да се уча при човек, който сигурно щеше да ме убие при първото подозрение, че имам някаква подобна дарба.

— Да — кимна Бърич, сякаш бях произнесъл последните думи на глас. — О, Фиц, синко, бъди внимателен и предпазлив. И не ме излагай, момче. Нито мен, нито баща си. Не позволявай на Гален да твърди, че съм оставил сина на принца да се превърне в зверче. Докажи му, че в жилите ти тече кръвта на Рицарин.

— Ще се постарая — обещах аз. Но тази нощ не можах да заспя.

Градината на кралицата не е близо до Женската градина, нито до кухненската или някой друг парк в крепостта. Тя е разположена на върха на една кръгла кула. Стените й са високи откъм страната на морето и доста по-ниски на юг и на запад, където дори са поставени пейки. Така каменните стени улавят топлината и слънцето и същевременно я пазят от морските ветрове. Въздухът там е толкова неподвижен, че сякаш си захлупил ушите си с шепи. Има нещо много странно и причудливо в тази градина, разположена върху камък. Вместо в саксии, цветята растат в издълбани в скалата вани и стенни ниши. Някога навярно тук е имало изобилие от разнообразни растения, но сега беше останал само съсухреният скелет на бръшляна и няколко упорити цветя. Гледката ме изпълваше със странна печал, по-студена от първия повей на зимния вятър, който също се усещаше. „Трябва да я дадат на лейди Търпение — помислих си. — Тя ще вдъхне живот на това място.“

Бях първият. След мен дойде Август. Беше едър и масивен като Искрен, също както аз бях строен като Рицарин. Както винаги се държеше любезно, но студено. Кимна ми и се отдалечи, като разглеждаше статуите.