Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Милорд — тихо каза Кетрикен, погледна ме за миг, после пак погледна Искрен. — Не може ли да ви докосна?

— О… — Той сякаш се замисли, сведе очи към ръцете си и сви сребристите си пръсти. — Не. По-добре не.

Кетрикен треперливо си пое дъх.

— Милорд — започна тя и изхълца. — Искрен, аз изгубих нашето дете. Нашият син умря.

Дотогава не разбирах какво бреме е било за нея да търси съпруга си, знаейки, че трябва да му съобщи тази вест. Кралицата сведе гордата си глава, сякаш очакваше неговия гняв. Сполетя я нещо по-страшно.

— О — рече той. — Син ли сме имали? Не си спомням…

Струва ми се, че това я прекърши — да открие, че нейната разтърсваща новина нито го разгневява, нито го натъжава, а само го обърква. Сигурно се чувстваше предадена. Отчаяното й бягство от замъка Бъкип и всички трудности, които бе изтърпяла, за да защити своето неродено дете, дългите самотни месеци на бременността й, завършили със смъртта на детето й и с нейния ужас, че трябва да съобщи на своя съпруг и господар как го е провалила: през последната година тя беше живяла в тази действителност. И сега стоеше пред своя съпруг и крал, а той не можеше да си я спомни. Засрамих се заради този треперещ старец, който се взираше в кралицата и така уморено се усмихваше.

Кетрикен не извика, нито заплака. Просто се обърна и бавно се отдалечи. Усетих усилията, които полагаше, за да се овладее. И гнева й. Приклекнала до Кетъл, Славея вдигна поглед към кралицата и понечи да се изправи и да я последва, ала Кетъл я спря с леко помръдване на ръката.

„Да ида ли с нея?“

„Моля те. Но не я смущавай.“

„Не съм глупав.“

Нощни очи ме остави, за да тръгне след Кетрикен. Въпреки предупреждението ми, усетих, че отива право при нея, за да се приближи и да притисне голямата си глава към крака й. Тя внезапно приклекна и го прегърна, зарови лице в козината му и скри там сълзите си. Вълкът облиза ръката й. „Върви си“ — смъмри ме той и аз отдръпнах съзнанието си от тях. Запремигвах.

— Фицрицарин — каза Искрен. — Страшно съм уморен. А ми остава още много работа. — Той посочи дракона зад себе си, после замислено седна до статуята. — Положих толкова усилия…

Шутът се опомни преди мен.

— Принц Искрен… — започна той. — Кралю. Това съм аз, шутът. Може ли да ви служа?

Искрен вдигна поглед към слабия блед мъж, който стоеше пред него, и след малко каза:

— За мен ще е чест. — Главата му се олюля. — Наистина ще е чест да приема верността и службата на човек, който толкова предано служи и на баща ми, и на моята кралица. — За миг зърнах нещо от предишния Искрен. После увереността отново напусна лицето му.

Шутът коленичи до него.

— Аз ще се грижа за вас — каза старият ми приятел. — Както се грижих за баща ви. — След това се обърна към мен. — Ще донеса дърва за огън и ще потърся чиста вода. — Погледна към жените и попита Славея: — Кетъл добре ли е?

— Почти припадна… — започна певицата.

— Добре съм, шуте — прекъсна я Кетъл. — Но Славея може да се заеме с онова, което трябва да се направи.

— А, добре. — Шутът, изглежда, беше взел нещата в свои ръце. Говореше така, сякаш щяхме да запарваме чай. — Тогава, ако обичате, госпожо Славея, бихте ли се погрижили за разпъването на шатрата? Или на две шатри, ако е възможно. Вижте каква храна ни е останала и пригответе вечеря. Обилна, тъй като мисля, че всички имаме нужда да се подкрепим. Аз ще се върна след малко с дърва и вода. И с билки, ако имам късмет. — После бързо хвърли поглед към мен. — Погрижи се за краля — прошепна той и се отдалечи. Славея зяпна, но тръгна да търси пръсналите се джепи. Кетъл я последва.

И така, след толкова много време и скитания, аз останах сам пред своя крал. „Ела при мен“ — ми бе заповядал той и аз бях дошъл. Изпълни ме покой, когато усетих, че гризящият ме глас най-после е утихнал.

— Е, тук съм, кралю мой — тихо казах аз, колкото на него, толкова и на себе си.

Искрен не отговори. Беше се обърнал с гръб към мен и дращеше статуята с меча си. После коленичи, хвана оръжието за дръжката и острието и започна да стърже с върха покрай предния крак на дракона. Приближих се. Лицето му бе толкова напрегнато, движенията му бяха толкова прецизни, че не знаех какво да мисля.

— Искрен, какво правиш — попитах го.

— Дялам дракон — отвърна моят крал, без да ме поглежда.

Няколко часа по-късно продължаваше да го прави. Монотонното стържене, стържене, стържене на острието в камъка проникваше до корените на зъбите ми и опъваше всичките ми нерви. Бях останал при него. Славея и шутът бяха опънали нашата шатра и още една, по-малка, съшита от излишните ни зимни одеяла. Гореше огън. Кетъл се грижеше за къкрещото гърне. Шутът подреждаше билките и корените, които бе събрал, а Славея се занимаваше със завивките в шатрите. Кетрикен за кратко се беше върнала при нас, но само за да вземе лъка и колчана си. Бе ни съобщила, че отива на лов с Нощни очи. Той ме беше стрелнал с тъмните си очи и аз си бях задържал езика зад зъбите.