Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

После стигнахме до каменоломната. Отначало ни се стори, че просто нататък няма път. Той се спускаше в изкуствена клисура от гол камък, покриваща два пъти по-голяма площ от замъка Бъкип. Стените на долината бяха отвесни и голи. Тук-там бяха пръснати огромни блокове черен камък. В долния край на изкопа се бе събрала застояла дъждовна вода. Почти нямаше растителност, защото нямаше и много почва. Под краката ни беше черният камък, от който бе направен пътят на Умението. Когато вдигнахме очи към надвисналата скала срещу нас, видяхме черен камък със сребристи жилки. На дъното на каменоломната видяхме останки от огромни механизми, които ми напомниха за обсадни машини. Дървените им части бяха изгнили, металните — ръждясали.

Вниманието ми незабавно привлякоха две неща. Първо, черният стълб, който се издигаше на пътя ни, покрит със същите древни руни, каквито вече бяхме срещали. Второто беше пълното отсъствие на животни.

Спрях до колоната. Пресегнах се и вълкът се включи в търсенето. Студен камък.

„Може би да се научим да ядем скали, а?“ — предложи Нощни очи.

— Довечера ще трябва да отидем на лов другаде — съгласих се аз.

— И да намерим чиста вода — прибави шутът.

Кетрикен се приближи до стълба. Джепите вече се отдалечаваха в търсене на нещо зелено за ядене. Умението и Осезанието изостряха възприятието ми за другите хора. Но в момента не усещах нищо от кралицата. Лицето й бе като замръзнало. После постепенно се отпусна, сякаш Кетрикен старееше пред очите ми. Погледът й блуждаеше по безжизнения камък и случайно попадна върху мен. На устните й плъзна мъчителна усмивка.

— Няма го тук — каза тя. — Бихме толкова път, а той не е тук.

Нямаше какво да й отговоря. От всичко, което можех да си представя в края на нашето пътуване, изоставената каменоломна ми се струваше най-невероятното. Опитах се да измисля нещо оптимистично. Не ми хрумна нищо. Това бе последното място, обозначено на нашата карта, и очевидно краят на пътя на Умението. Кетрикен бавно седна на камъка до стълба, уморена и обезсърчена до сълзи. Когато погледнах Кетъл и Славея, видях, че ме наблюдават така, сякаш аз трябва да зная отговора. Не го знаех. Жегата ме задушаваше.

„Мирише на мърша.“

„На мен не ми мирише.“ Точно в момента най-малко исках да мисля за това.

„Недалеч оттук има нещо отдавна мъртво.“

— Тогава иди се отъркаляй в него — малко рязко отвърнах аз.

— Фиц — укори ме Кетъл, когато Нощни очи сърдито се отдалечи.

— Говорех на вълка — вяло поясних аз. Шутът разсеяно кимна. Не беше съвсем на себе си. Кетъл бе настояла да продължи да пие самодивско биле, макар че скромният ни запас го ограничаваше до съвсем малка доза от една и съща многократно запарвана кора. Сегиз-тогиз ми се струваше, че усещам връзката на Умението помежду ни. Когато го гледах, той понякога се обръщаше и отвръщаше на погледа ми, макар и от отсрещния край на лагера. И нищо повече. Когато го попитах, ми отговори, че понякога усещал нещо, но не бил сигурен какво. Не му споменах за онова, което ми бе казал вълкът. Със или без чая от самодивско биле, той си оставаше мрачен и отпуснат. Нощем сънят, изглежда, не му носеше покой, защото пъшкаше и бълнуваше. Напомняше ми на човек, който се възстановява от продължителна болест. Опитваше се да пази силите си, почти не разговаряше, нямаше я дори горчивата му веселост.

„Човек е!“

Вонята на трупа лепнеше в ноздрите на Нощни очи. Едва не повърнах.

— Искрен — възкликнах ужасено и се затичах в посоката, в която се бе отдалечил вълкът. Шутът ме последва. Жените гледаха неразбиращо.

— Тялото беше вклинено между два огромни каменни блока. Изглеждаше сгушено, сякаш в смъртта човекът се бе опитвал да се скрие. Вълкът неспокойно го душеше. Спрях на известно разстояние, после запуших нос с ръкава на ризата си. Това помогна малко, ала не можа да спре вонята напълно. Приближих се, като се приготвях за онова, което знаех, че трябва да направя. Наведох се, хванах трупа за скъпия плащ и го измъкнах на открито.

— Няма мухи — някак сънено отбеляза шутът.

Беше прав. Нямаше нито мухи, нито червеи. Само разложена плът. Лицето на мъжа бе загоряло като на орач, само че още по-тъмно. Страхът го беше сгърчил, ала видях, че това не е Искрен. Въпреки това ми трябваше малко време, докато го позная.

— Карод — прошепнах аз.

— От котерията на Славен ли? — Като че ли наоколо можеше да има друг Карод.

Кимнах. Коленичих до Карод, като продължавах да притискам с ръкав носа и устата си.