Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Не. Надушвам нещо.“

Бавно и дълбоко си поех въздух. Обонянието ми не беше толкова остро, колкото на Нощни очи, но сетивата на вълка допълваха моите. Усетих пот и по-слаб мирис на кръв. Пресни. Изведнъж вълкът се притисна до мен и двамата едновременно заобиколихме ръба на един голям каменен блок.

Беше друг дракон. Огромен като кораб. Целият от черен камък, заспал върху блока, от който излизаше. Наоколо бяха пръснати издялани парчета от скалата. Статуята ме смая. Създанието едновременно излъчваше сила и благородство. Сгънатите му отстрани криле бяха като свити платна, дъгата на могъщата му шия ми напомняше за боен кон. Трябваше ми известно време, за да забележа сивата фигура, просната до дракона. Зяпнах я и се опитах да определя дали мъждукащият живот, който усещам, идва от нея, или от изваянието.

Пръснатите наоколо камъни бяха почти като рампа, водеща към блока, от който излизаше драконът. Мислех, че хрущенето на стъпките ми ще накара човека да се раздвижи, ала той не помръдна. Струваше ми се, че не диша. Другите останаха по-назад, без да откъсват поглед от мен. Придружи ме само Нощни очи. Бях на една ръка разстояние от човека, когато той рязко се изправи и се обърна срещу мен.

Беше стар и мършав, със сива коса и брада. Дрипавите му дрехи бяха посивели от прах, прашно петно сивееше и на едната му буза. Коленете му се подаваха през крачолите на панталоните, целите покрити със струпеи и кръв от коленичене върху натрошен камък. Краката му бяха увити в парцали. В облечената си със сива ръкавица ръка стискаше меч, но не го държеше в готовност за бой. Усетих, че го изтощава самата тежест на оръжието. Някакъв инстинкт ме накара да разперя ръце, за да му покажа, че не се готвя да го нападна. Той тъпо ме погледна, после бавно вдигна очи към лицето ми. Известно време просто се гледахме. Неговият втренчен, почти сляп поглед ми напомняше за арфиста Джош. Устата му се отвори широко и се видяха изненадващо бели зъби.

— Фиц? — Колебливо попита той.

Познах гласа. Беше на Искрен. Ала всичко в мен се ужасяваше, че е стигнал дотук, до тази човешка развалина. Зад себе си чух бързи стъпки и се обърнах. Кетрикен тичаше към нас. На лицето й се бореха надежда и стъписване и все пак…

— Искрен! — Извика тя и в гласа й звучеше единствено любов. Кралицата тичаше с протегнати към него ръце. Едва успях да я хвана.

— Не! Не го докосвайте!

— Искрен — отново извика Кетрикен и започна да се дърпа. — Пусни ме, пусни ме да отида при него.

— Не — промълвих аз. И както понякога се случва, тихата ми заповед я накара да спре. Тя ме погледна въпросително.

— Ръцете и краката му са покрити с магия. Не зная какво ще ти се случи, ако те докосне.

Кетрикен впери поглед в съпруга си. Той стоеше и ни наблюдаваше с мила, по-скоро смутена усмивка. После бавно се наведе и остави меча си на земята. Тогава кралицата видя онова, което бях видял и аз — издайническото сребристо искрене, което пълзеше по ръцете му. Искрен не носеше ръкавици — плътта на ръцете му бе пропита с чиста сила. Петното на лицето му не беше прах — просто се бе докоснал.

Чух как другите се приближават зад нас.

— Искрен, принце мой, ние дойдохме — тихо каза шутът.

Разнесе се нещо средно между ахване и изхлипване. Обърнах се. Кетъл бавно се свличаше на колене, като притискаше едната си ръка към гърдите, а другата — към устата си. Очите й бяха вперени в ръцете на Искрен. Славея мигом се озова до нея. Кетрикен спокойно ме отстрани и направи крачка към мъжа си. Той не проявяваше признаци, че я познава. Кралицата спря на една ръка разстояние от него. Всички мълчахме. Известно време тя просто го гледа, после бавно поклати глава, сякаш в отговор на въпроса, който изрече.

— Милорд съпруже, не ме ли познавате?

— Съпруг — немощно каза той. Челото му се набръчка още повече — поведение на човек, който си спомня нещо, някога научено наизуст. — Принцеса Кетрикен от Планинското кралство. Тя ми е дадена за жена. Съвсем малко момиченце, дива планинска котка, русокоса. Това беше всичко, което знаех за нея, докато не ми я доведоха. — На лицето му грейна бледа усмивка. — И през нощта разпуснах златната й коса като течащ поток, по-фин от коприна. Толкова фин, че не смеех да го докосна, за да не се закачи на мазолестите ми длани.

Ръцете на Кетрикен се вдигнаха към косата й. Когато до нея бе достигнала вестта за Искреновата смърт, тя я беше отрязала почти до кожа. Сега стигаше до раменете й, ала фината коприна я нямаше — бе загрубяла от слънцето, дъжда и праха по пътищата. Но кралицата я разпусна и разтърси глава.