Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Искрен погледна чашата така, сякаш е нещо непознато. После я взе.

— Чай. Почти бях забравил за чая. Не е от самодивско биле, нали? Милостива Еда, как мразех тази горчива отвара!

При тези думи Кетъл едва не потръпна.

— Не, милорд, не е от самодивско биле, гарантирам ви. Направен е от крайпътни билки. Главно коприва и малко мента.

— Чай от коприва. Пролетно време майка ми ми даваше чай от коприва за подсилване. — Той се усмихна. — Ще вложа това в моя дракон. Майчиния ми чай от коприва. — Искрен отпи и сякаш се сепна. — Топъл е… отдавна не съм имал време да сложа в уста нещо топло.

— Откога? — Попита Кетъл.

— Ами… много отдавна. — Той отново отпи. — В потока край каменоломната има риба. Но е достатъчно, че губя време да я ловя, та камо ли да я готвя. Всъщност забравих. Вложил съм толкова много неща в дракона… може би това беше едно от тях.

— И откога не сте спали — продължаваше да настъпва Кетъл.

— Не мога едновременно да работя и да спя — отбеляза Искрен. — А работата трябва да се свърши.

— И ще се свърши — обеща му тя. — Но тази нощ ще спрете, само за мъничко, за да се нахраните. И после да поспите. Виждате ли? Погледнете там долу. Славея ви опъна шатра и вътре има топла мека постеля. И топла вода, за да се изкъпете. И чисти дрехи.

Той сведе очи към сребристите си ръце.

— Не зная дали мога да се изкъпя.

— Тогава Фицрицарин и шутът ще ви помогнат — весело му обеща Кетъл.

— Благодаря. Но… — Погледът му за миг се зарея в далечината. — Кетрикен. Не беше ли тук? Много отдавна? Или съм я сънувал? Толкова много от нея беше най-силно, че го вложих в дракона. Мисля, че това ми липсваше най-много от всичко, което съм вложил в него. — Искрен замълча за миг, после прибави: — Когато си спомням какво ми липсва.

— Кетрикен е тук — уверих го. — Отиде на лов, но скоро ще се върне. Добре е да си изкъпан и преоблечен, когато се върне. — Бях решил да отговарям на онези части от разговора, които бяха логични, и да не го смущавам, като разпитвам за другите.

— Тя не обръща внимание на такива неща — с гордост отвърна той. — И все пак ще е хубаво… но имам още толкова много работа.

— Вече става тъмно, за да работите. Почакайте до утре — рече Кетъл. — Утре ще ви помогна.

Искрен бавно поклати глава и отново отпи от чая. Напитката, изглежда, му даваше сили.

— Не — тихо каза той. — Не мога. Разбираш ли, трябва да го направя сам.

— Утре. Ще видите. Ако дотогава имате достатъчно сили, навярно ще мога да ви помогна. Но дотогава не бива да мислите за това.

Кралят въздъхна и й подаде празната чаша. Кетъл не я взе, а го хвана за лакътя и го изправи. Беше прекалено силна за толкова стара жена. Не се опита да му вземе меча, но той го остави да падне и покорно я последва, сякаш като го бе хванала за ръката, го беше лишила от воля. Плъзнах поглед по острието, което някога беше било гордостта на Ход. Зачудих се какво е обзело Искрен, че да превърне толкова царствено оръжие в каменоделски инструмент. Ръбовете бяха нащърбени, върхът не беше по-остър от лъжица. Мечът бе също като човека, помислих си, и се запътих след тях към лагера.

Когато стигнахме, с изненада установих, че Кетрикен се е върнала. Седеше край огъня и безстрастно се взираше в него. Нощни очи лежеше едва ли не върху краката й. Той наостри уши към мен, ала не понечи да остави кралицата.

Кетъл поведе Искрен право към импровизираната шатра, която бяха опънали за него, и кимна на шута, който безмълвно взе вдигащия пара леген и я последва. Когато се опитах да вляза с тях, шутът се обърна към нас с Кетъл и каза:

— Той няма да е първият крал, за когото се грижа. Оставете ми го.

— Не докосвай ръцете му до лактите — строго го предупреди старицата. Шутът малко се сепна, ала след миг кимна. Докато се отдалечавах, той вече развързваше ремъка на изтъркания Искренов елек и през цялото време бъбреше глупости. Чух Искрен да отбелязва:

— Страшно ми липсваше Чарим. Не биваше да му позволя да дойде с мен, но толкова дълго ми беше служил, че… Той умря бавно и мъчително. Беше ми трудно да го гледам как умира. Но и той отиде в дракона. Трябваше.

Върнах се при огъня. Чувствах се неловко. Славея разбъркваше яхнията, която весело къкреше. От забученото на шиш голямо парче месо капеше мазнина и караше пламъците да подскачат и съскат. Мирисът му ми напомни за собствения ми глад и коремът ми закъркори. Кетъл стоеше с гръб към огъня и се взираше в мрака. Кетрикен ме погледна.

— Е, как мина ловът — изведнъж попитах аз.