Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Не бях научил почти нищо за Искрен. Стените на неговото Умение бяха високи и непристъпни. Почти не го усещах. Пресегнах се към непостоянното му Осезание, ала не успях да го разбера. Сякаш животът и умът му се колебаеха между неговото тяло и огромната статуя на дракона. Спомних си предишния път, когато се бях натъкнал на такова нещо. Между човек и неговия мечок. Двамата бяха споделяли един и същ поток на живот. Подозирах, че ако някой се пресегнеше към нас с вълка, щеше да открие същото. Толкова дълго бяхме споделяли умовете си, че в известен смисъл бяхме едно същество. Но това не ми обясняваше как Искрен може да се е обвързал със статуя, нито защо упорства да я стърже с меча си. Копнеех да изтръгна оръжието от ръцете му, ала се сдържах. Той изглеждаше толкова потънал в работата си, че се боях да го прекъсна.

Бях се опитал да го разпитам. Когато му зададох въпроса какво е станало със спътниците му, Искрен бавно поклати глава.

— Нападаха ни като ято гарвани — орел. Приближаваха се, грачеха, кълвяха ни и бягаха.

— Гарвани ли — неразбиращо попитах аз.

Той поклати глава на глупостта ми.

— Наемни ратници. Обстрелваха ни отдалеч. Понякога ни атакуваха нощем. И някои от хората ми бяха объркани от котерията. Не можех да защитя умовете на податливите. Пращаха им нощни страхове и взаимни подозрения. Затова ги пратих да се върнат — внуших собствената си заповед в умовете им, за да ги спася един от друг. — Това беше единственият въпрос, на който получих почти изчерпателен отговор. Искрен или не отговори на другите, или бе уклончив. Затова се отказах. Вместо това му докладвах аз. Разказът ми беше дълъг, защото започнах от деня на заминаването му. Бях сигурен, че вече знае повечето от нещата, но въпреки това му ги повторих. Ако мислите му блуждаеха, както се опасявах, това можеше да опресни паметта му. И ако умът му под тази прашна външност бе остър както винаги, не беше излишно да подредя всички тези събития и да ги представя в нужната перспектива. Не се сещах за друг начин да стигна до него.

Струва ми се, че започнах, за да се опитам да го накарам да разбере всичко, което е трябвало да преживеем, за да дойдем тук. Освен това исках да го разбудя за онова, което ставаше в кралството му, докато той се занимаваше тук със своя дракон. Може би се надявах отново да запаля в него някакво чувство на отговорност към неговия народ. Докато говорех, той изглеждаше безстрастен, ала сегиз-тогиз мрачно кимаше, сякаш потвърждаваше някакъв свой скрит страх. И през цялото време върхът на меча му дращеше по черния камък и стържеше, стържеше, стържеше.

Вече бе почти съвсем тъмно, когато чух тътренето на Кетъл зад себе си. Спрях да разказвам за приключенията си в разрушения град и се обърнах.

— Донесох ви чай — каза старицата.

— Благодаря — отвърнах аз и взех едната чаша, но Искрен само вдигна очи от безспирното си стържене.

Известно време Кетъл стоя, протегнала чашата към него. После заговори, ала не за да му напомни за чая.

— Какво правите? — Внимателно попита тя.

Стърженето внезапно спря. Той я зяпна, после се обърна към мен, сякаш за да види дали и аз съм чул смешния й въпрос. Въпросителното ми изражение като че ли го удиви. Искрен се прокашля.

— Дялам дракон.

— С меча си ли? — В гласа й усетих любопитство, нищо повече.

— Само грубите части — отвърна той. — За по-фината работа използвам ножа си. И после, за най-фината, пръстите и ноктите си. — Искрен бавно огледа огромната статуя. — Ще ми се да кажа, че е почти завършена — колебливо рече кралят. — Но как да го кажа, когато има още толкова много работа? Толкова страшно много работа… и се боя, че ще закъснея. Ако вече не съм закъснял.

— За какво да закъснееш — попитах го също толкова внимателно, колкото и Кетъл.

— Ами… да закъснея да спася народа на Шестте херцогства. — Искрен се втренчи в мен, сякаш съм идиот. — Защо иначе щях да го правя? Защо иначе щях да напусна земята си и своята кралица, за да дойда тук?

Опитах се да разбера какво иска да каже, ала от устата ми неволно се изтръгна нов въпрос.

— Вярваш ли, че сам си издялал целия този дракон?

Той се замисли.

— Не. Не, разбира се. — Но точно когато изпитах облекчение, че не е съвсем луд, Искрен прибави: — Още не е довършен. — Той отново отправи очи към дракона си с онзи нежен и горд поглед, който някога беше запазен за най-хубавите му карти. — Но и това ми отне прекалено много време. Страшно много време.

— Няма ли да изпиете чая си, докато е топъл, милорд — попита Кетъл и му протегна чашата.