Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Посъвзе се, но само за кратко — продължи Кетъл. — После пак заспа. Държи се като човек, който се възстановява от изтощение или от много продължителна болест. Страх ме е за него.

Почти не я слушах. Приклекнах до шута, който се бе свил на кълбо. Кетрикен стоеше на колене до него с помръкнало от тревога лице. Той ми приличаше просто на спящ човек. Обзе ме смесица от облекчение и раздразнение.

— Дадох му почти цялото самодивско биле — не спираше старицата. — Ако му дам остатъка, няма да ни остане нищо в случай, че го нападне котерията.

— Няма ли друга билка, която… — започна Кетрикен, ала аз я прекъснах.

— Защо просто не го оставим да се наспи? Може би това просто е краят на другата му болест. А може да е резултат от самото самодивско биле. Дори и при силните опиати човек не може вечно да заблуждава тялото си. То все някога взима своето.

— Вярно е — неохотно се съгласи Кетъл. Но това е толкова неприсъщо за него…

— Той не прилича на себе си още от третия ден, откакто пие самодивското биле — отбелязах аз. — Езикът му е прекалено остър, остроумията му са прекалено хапливи. Ако питаш мен, предпочитам тези дни да беше спал, отколкото да е буден.

— Е, може би в думите ти има известна истина. Тогава ще го оставим да спи — отстъпи старицата, пое си дъх, сякаш за да каже още нещо, ала замълча. Излязох навън, за да приготвя козлето за печене. Славея ме последва.

Известно време певицата просто седеше и ме наблюдаваше, докато го дерях. Животното не бе голямо.

— Помогни ми да разпалим огъня и ще го опечем цяло. Печеното месо по-дълго ще се запази в това време.

„Цяло ли?“

„Освен щедра порция за теб.“ Забих ножа си до колянната става и отрязах крака на козлето.

„Това са само кокали“ — напомни ми Нощни очи.

„Довери ми се“ — успокоих го аз. Когато свърших, той имаше главата, кожата, четирите пищяла и единия бут. Не ми бе лесно да набуча останалото на шиш, но успях. Животното беше младо и очаквах месото да е крехко. Най-трудно щеше да е да изчакам, докато се изпече. Пламъците го облизаха и от него се разнесе апетитно ухание.

— Толкова много ли се сърдиш на шута — тихо попита Славея.

— Какво?!

— Докато пътувахме заедно, започнах да разбирам, че сте по-близки от братя. Очаквах да седиш до него и да се безпокоиш, както докато той беше болен. А ти се държиш така, като че ли му няма абсолютно нищо.

Помислих си, че менестрелите прекалено ясно разбират нещата. Отметнах косата от лицето си и се замислих.

— Днес шутът дойде при мен и си поговорихме. За това какво да направи той за Моли, ако аз умра и не се върна при нея. — Погледнах Славея и поклатих глава. Гърлото ми се сви и това ме изненада. — Шутът не очаква да остана жив. А когато един пророк ти каже такова нещо, е много трудно да вярваш в обратното.

Стъписаното й изражение не ми подейства успокояващо.

— Пророците не винаги са прави — опита се да излъже Славея. — Каза ли ти със сигурност, че е видял смъртта ти?

— Когато го попитах направо, не ми отговори.

— Изобщо не е трябвало да повдига такава тема — изведнъж се ядоса певицата. — Как може да очаква, че ще продължиш напред, когато вярваш, че това ще доведе до смъртта ти?

Безмълвно свих рамене. През цялото време, докато ловувахме, бях отказвал да мисля за това. Вместо да се уталожат, чувствата ми само се бяха изострили. Внезапно изпитах непреодолима мъка. И гняв. Бях бесен на шута за това, че ми е казал. Насилих се да обмисля нещата.

— Бъдещето не е негово дело. И не мога да го обвинявам заради намеренията му. И все пак е трудно да приемеш смъртта си не като нещо, което ще се случи някой ден, а като нещо, което най-вероятно ще се случи преди това лято да изгуби зеленината си. — Вдигнах глава и погледнах тучната ливада, която ни заобикаляше.

Поразително е колко различно изглежда нещо, когато знаеш, че е последното, което ще имаш. Изпъкваше всяко листо на всеки клон. Птиците пееха и размахваха пъстрите си криле. Миризмите на печено месо и на самата пръст, дори хрущенето на кокалите между зъбите на Нощни очи изведнъж ми се сториха уникални и скъпи. Колко такива дни бях изживял сляпо, мислейки само за халбата пиво, която ще изпия, щом стигна в града, или кой кон трябва да заведа при ковача да го подкове? Много отдавна в Бъкип шутът ме бе предупредил, че винаги трябва да живея така, сякаш е важен всеки ден, сякаш всеки ден съдбата на света зависи от моите действия. Сега внезапно разбирах какво се е опитвал да ми каже. Сега, когато оставащите ми дни бяха толкова малко, че можех да ги преброя.