Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Вълкът презрително изсумтя. „Предпочитам да я сваля малко по малко.“

„Е, няма нужда да седиш и да ме зяпаш. Върви на лов, ако искаш.“

„Щях да ида, но високата женска ме помоли да те наглеждам.“

„Кетрикен ли?“

„Ти я наричаш с това име.“

„Как те помоли?“

Той ме погледна озадачено. „Като теб. Погледна ме и аз прочетох мислите й. Безпокоеше се, че си сам.“

„Кетрикен знае ли, че я чуваш? Тя чува ли те?“

„Понякога почти. — Вълкът се просна на поляната, протегна се и изплези дългия си розов език. — Когато твоята женска те накара да ме прогониш, може да се обвържа с нея.“

„Не е смешно.“

Той не отговори, а започна да се търкаля, за да се начеше. Темата за Моли постоянно се изпречваше помежду ни като пропаст, до която не смеех да се приближа и в която Нощни очи натрапчиво надничаше. Изведнъж ми се прииска да бяхме като някога, едно цяло, живеещо само в настоящето. Отпуснах се и подпрях глава на брега. Затворих очи и изпразних ума си.

Когато отново отворих очи, шутът стоеше над мен и ме гледаше. Сепнах се. Нощни очи също — и с ръмжене скочи.

— Голям пазач — отбелязах аз.

„Той няма миризма и стъпва по-леко от падащ сняг!“ — възрази вълкът.

— Той винаги е с теб, нали — попита шутът.

— По един или друг начин — потвърдих аз и отново се отпуснах във водата. Скоро трябваше да изляза. Късният следобед преливаше във вечер. По-студеният въздух правеше горещата вода още по-приятна. След малко погледнах шута. Той все така стоеше и ме наблюдаваше.

— Какво има — попитах го.

Шутът махна с ръка и тромаво седна на брега. После каза:

— Мислех си за твоята свещарка.

— Аз полагам всички усилия да не мисля за нея — тихо отвърнах аз.

Старият ми приятел се замисли.

— Ако умреш, какво ще стане с нея?

Претърколих се по корем и се надигнах на лакти, за да го погледна. Почти очаквах това да е някаква негова нова подигравка, но лицето му беше сериозно.

— Бърич ще се погрижи за нея. Докато се нуждае от помощ. Тя е способна жена, шуте. — След кратко колебание прибавих: — Тя можеше да се грижи за себе си години преди… Шуте, аз никога не съм се грижил за нея. Бях с нея, но тя винаги сама си изкарваше прехраната. — Едновременно се почувствах засрамен и горд от това. Засрамен, че съм й носил толкова малко, освен беди, и горд, че ме е обичала такава жена.

— Но предполагам, че поне искаш да й отнеса някаква вест от теб, нали?

Бавно поклатих глава.

— Тя ме смята за мъртъв. И двамата ме смятат за мъртъв.

Ако наистина умра, предпочитам да вярва, че се е случило в тъмницата на Славен. Иначе само още повече ще ме презре. Как можеш да й обясниш защо веднага не съм отишъл при нея? Не. Ако с мен се случи нещо, не искам тя да научи. — Навъсих се. Ами ако останех жив и се върнех при нея? Тази възможност бе още по-страшна. Опитах се да си представя как заставам пред нея и й обяснявам, че за пореден път съм поставил своя крал на първо място. Силно стиснах очи.

— И все пак, след като всичко това свърши, искам да я видя пак — рече шутът.

Отворих очи.

— Ти ли? Не знаех, че изобщо някога сте разговаряли.

Това като че ли го изненада.

— Не, исках да кажа, заради теб. Лично да се погрижа да не й липсва нищо.

Трогнах се.

— Не зная какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо. Само ми обясни къде да я открия. — Той се усмихна.

— Не съм съвсем сигурен — признах аз. — Сенч знае. Ако… ако не оцелея след онова, което трябва да направим, попитай него. — Не ми беше приятно да говоря за собствената си смърт, затова прибавих: — Разбира се, и двамата знаем, че ще оцелея. Предсказано е, нали?

Шутът ме изгледа странно.

— От кого?

Сърцето ми се сви.

— От някой Бял пророк. Поне така се надявах. — Хрумна ми, че изобщо не съм питал шута дали оцеляването ми е предсказано. Не всеки се спасява след победна битка. Събрах смелост. — Предсказано ли е дали Катализатора оцелява?

Той се замисли. И неочаквано отбеляза:

— Сенч води опасен живот. Няма гаранция, че и той ще оцелее. И в противен случай, е, трябва да имаш някаква представа къде е момичето. Няма ли да ми кажеш?

Фактът, че не отговори на въпроса ми, бе достатъчен отговор. Катализатора нямаше да оцелее. Все едно ме заля вълна студена солена вода. Сякаш потънах в това ледено предсказание и започнах да се давя в него. Никога нямаше да прегърна дъщеря си, никога вече нямаше да усетя топлината на Моли. Изпитах почти физическа болка и тя ме замая.

— Фицрицарин — повика ме шутът, вдигна ръка и запуши устата си, като че ли не искаше да говори повече. С другата рязко стисна китката ми. Сякаш му се гадеше.