Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Вълкът го пази — уверено отвърна Кетрикен. — Той може да помогне на Фиц срещу тази лъжлива котерия повече от всеки друг.

Зачудих се откъде знае, ала не посмях да я попитам. Взех си плаща и излязох навън край гаснещия огън, за да наблюдавам и да чакам като прокълнат.

На другия ден отново стигнахме до пътя на Умението. Докато минавахме покрай зловещия каменен стълб, усетих, че ме привлича.

— Искрен може да е само на крачка от мен — тихо казах аз.

— А може да си само на крачка от смъртта си — изсумтя Кетъл. — Нито капчица здрав разум ли не ти е останала? Смяташ ли, че който и да е умел е способен да издържи срещу обучена котерия?

— Искрен издържа — отвърнах аз, като си мислех как ме беше спасил в Трейдфорд. През остатъка от сутринта Кетъл продължи да върви със замислено изражение.

Не се опитвах да я заговоря, защото си имах собствени грижи. Гризеше ме постоянно усещане за загуба. Все едно да знаеш, че си забравил нещо, и да не можеш да си спомниш какво. Бях оставил нещо зад себе си. Или бях забравил да направя нещо важно, нещо, което бях имал намерение да сторя. Привечер с ужас си спомних какво ми липсва.

Искрен.

Когато бе с мен, рядко бях сигурен в присъствието му. Мислех за него като за скрито семе, очакващо да порасне. Многобройните случаи, в които го бях търсил в себе си и не го бях откривал, внезапно изгубиха значение. Това не беше съмнение. Това бе увереност. Повече от година Искрен не се беше отделял от мен. А сега го нямаше.

Това означаваше ли, че е мъртъв? Не бях сигурен. Онази могъща вълна от Умение, която бях усетил, можеше да е той. А можеше да се е случило нещо друго, нещо да го е принудило да се затвори в себе си. Навярно бе така. Цяло чудо беше, че връзката ни бе продължила толкова време. На няколко пъти понечих да повдигна въпроса пред Кетъл или Кетрикен. Ала какво щях да кажа? Че досега не съм бил убеден дали Искрен е с мен, но сега изобщо не го усещам, така ли? Нощем край огъня се взирах в бръчките по лицето на кралицата и се питах има ли смисъл да я тревожа още повече. Затова скрих безпокойството си и не казах нищо.

Постоянните трудности правят дните еднообразни. Времето бе дъждовно и ветровито. Провизиите ни заплашително намаляваха, затова ядивните растения, които събирахме по пътя, и месото, което нощем осигурявахме ние с вълка, станаха важни за оцеляването ни. Вървях край пътя, вместо по него, но нито за миг не преставах да усещам шепота на Умението като ромон на вода край мен. Шутът пиеше редовни дози самодивско биле и скоро започна да проявява и неизчерпаемата енергия, и мрачните настроения, които характеризират тази билка. В неговия случай това означаваше веселие, ловки номера и жестоко язвителни остроумия. Той прекалено често се шегуваше с безплодността на нашето търсене и със свиреп сарказъм отговаряше на всяка окуражителна забележка. На втората вечер шутът започна да ми напомня за невъзпитано дете. Не се вслушваше в укорите ни, дори в тези на Кетрикен, и сякаш не знаеше, че мълчанието може да е злато. Не се боях толкова безкрайното му бърборене и хапливи песни да не привлекат котерията, колкото постоянният шум да не заглуши приближаването им. От молбите да замълчи имаше също толкова полза, колкото от виковете да си затвори устата. Той ми опъваше нервите, докато не започнах да си представям как го душа. И ми се струва, че не само аз изпитвах такова желание.

По-мекото време беше единственото, с което положението на групата ни се подобри през тези дълги дни по пътя на Умението. Дъждът ставаше все по-слаб и непостоянен. Дърветата се разлистваха, а хълмовете се раззелениха почти за една нощ. Джепите пасяха на воля, а Нощни очи откриваше много дребен дивеч. По-малкото часове сън ми се отразяваха, но проблемът нямаше да се разреши, ако оставех вълка да ловува сам. Вече се боях да спя. Нещо повече, Кетъл се боеше да ми позволи да спя.