Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Всичко е наред — промълвих аз. — Може би е по-добре да зная какво ме очаква. — Въздъхнах. — Чувал съм ги да споменават за едно селище. Бърич ходи там да купува разни неща. Едва ли е далеч. Можеш да започнеш оттам.

Шутът ми кимна окуражително. В очите му блестяха сълзи.

— Рибарски бряг — тихо казах аз.

Той продължи да седи и да ме наблюдава. След малко изведнъж се свлече настрани.

— Шуте?

Нищо. Изправих се и го погледнах. Лежеше на една страна и като че ли спеше.

— Шуте — извиках ядосано. След като не получих отговор, излязох от вира и отидох при него. Отпуснат на тревистия бряг, той имитираше дълбокото, равномерно дишане на спящ човек. — Шуте! — повиках го пак. Почти очаквах да скочи и да ме стресне. Той слабо изпъшка, като че ли смущавах съня му. Страшно се разгневих при мисълта, че толкова бързо може да се прехвърли от сериозен разговор на някаква дяволия. И все пак това беше типично за поведението му през последните няколко дни. Горещата вода престана да ми се струва приятна. Започнах да събирам дрехите си. Когато ги навлякох, все още бяха малко влажни. Обърнах гръб на шута и се запътих към лагера. Нощни очи ме последва.

„Това някаква игра ли е?“ — попита той.

„Нещо такова, струва ми се — отвърнах намусено. — Но не ми харесва.“

Жените вече се бяха върнали. Кетрикен разглеждаше картата, а Кетъл даваше овес на джепите. Славея седеше край огъня и решеше косата си, но когато се приближих, вдигна поглед.

— Шутът намери ли чиста вода — попита ме певицата.

Свих рамене.

— Когато го видях за последен път, не беше. Поне не носеше.

— И без това имаме достатъчно в меховете. Просто предпочитам прясна вода за чая.

— И аз. — Седнах до огъня и я погледнах. С опитни, почти механични движения пръстите й танцуваха по косата й и я сплитаха на гладки плитки.

— Мразя мократа коса да ми се лепи по лицето — поясни тя и усетих, че съм я зяпнал. Засрамено се извърнах.

— А, той още можел да се изчервява — засмя се Славея. — Искаш ли да ти услужа с гребена си?

Вдигнах ръка към мократа си коса и измърморих:

— Май трябва.

— Наистина трябва — съгласи се тя, но не ми го подаде, а мина зад мен и приклекна. — Как се справяш с тази коса?

— Просто не й обръщам внимание — измърморих аз. Нежното й докосване ми беше невероятно приятно.

— Много е хубава, това е проблемът. В Бък никога не съм срещала мъж с толкова хубава коса.

Сърцето ми се разтуптя. Бъкски бряг във ветровит ден, Моли, седнала на червено одеяло срещу мен с не съвсем завързана блуза. Бе ми казала, че ме смятали за най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. „Мисля, че е заради косата ти. Не е груба като на повечето бъкски мъже.“ Кратък отдих, размяна на мили думи между любими, лек разговор и нейното нежно докосване под открито небе. Почти се усмихнах. Ала не можех да си спомня онзи ден, без да си помисля и че подобно на много други мигове с нея, той бе завършил с кавга и сълзи. Гърлото ми се сви и аз разтърсих глава в опит да пропъдя спомените.

— Не шавай — смъмри ме Славея и ме оскуба. — Почти свърших. Потърпи още малко. — Тя рязко дръпна гребена. — Дай ми ремъчето — каза певицата и го взе от ръката ми, за да завърже опашката ми.

Кетъл се приближи до нас и попита:

— Има ли месо?

Въздъхнах.

— Още не. Но ще има. — Уморено се надигнах.

— Пази го, вълчо — помоли старицата Нощни очи. Той размаха опашка и ме поведе.

Когато се прибрахме в лагера, вече беше тъмно. Бяхме доволни от себе си, защото носехме не заек, а животно с раздвоени копита, напомнящо на козле, но с по-мека козина. Бях го изкормил, и за да дам вътрешностите на Нощни очи, и за да облекча товара си. Нарамих плячката, но скоро съжалих. Хапещите гадини, които приживе бяха измъчвали животното, сега с радост се прехвърлиха на моя гръб. Тази вечер пак щеше да се наложи да се изкъпя.

Усмихнах се на Кетъл, която дойде да ме посрещне, и смъкнах козлето от плещите си, за да й го покажа. Но вместо поздравления тя само попита:

— Имаш ли още самодивско биле?

— Дадох ти целия си запас. Защо? Свърши ли? Напоследък шутът се държи така, че това почти ме радва.

Старицата ме изгледа странно.

— Скарахте ли се? Да не си го ударил?

— Какво? Не, разбира се!

— Открихме го до вира, където се къпа ти — тихо каза Кетъл. — Потръпваше като сънуващо куче. Събудих го, но дори буден, като че ли не беше на себе си. Доведохме го тук, обаче веднага си легна. Оттогава спи като заклан.

Оставих козлето на земята и побързах да вляза в шатрата. Нощни очи ме изпревари.