Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Всички умели знаят, че трябва да избягват самодивското биле — тихо отвърна тя. Чувах всяка нейна дума тъй, като че ли никой в шатрата не дишаше. — То притъпява чувствителността към Умението и човек не може да го използва, нито други могат да проникнат през мъглата му, за да се свързват с него. Твърди се, че тази билка погубвала дарбата на младежите и пречела на развитието й при по-възрастните умели. — Старицата съчувствено ме погледна. — Ти трябва да си бил много надарен, за да запазиш дори само някакво подобие на Умение.

— Невъзможно… — започнах аз.

— Помисли — прекъсна ме Кетъл. — Някога усещал ли си силата на Умението ти да нараства, след като си го използвал?

— Ами Искрен — изведнъж попита Кетрикен.

Старицата неохотно сви рамене и се обърна към мен.

— Кога започна да го взима той?

Беше ми трудно да се съсредоточа върху думите й. Внезапно виждах невероятно много неща в нова светлина. Самодивското биле винаги бе успокоявало главоболието, което ми беше носило Умението. Ала никога не бях опитвал да използвам Умението, след като съм пил самодивско биле. Искрен го бе правил, знаех го. Но нямах представа с какъв успех. Моята непостоянна дарба… дали можеше да се дължи на билката? Сякаш ме удари мълния, когато ми хрумна, че Сенч е допуснал грешка, като я е давал на двама ни с Искрен. Сенч беше допуснал грешка. Никога не ми бе идвало наум, че той може да сбърка. Сенч беше мой учител, Сенч четеше, изучаваше и познаваше цялото древно познание. Ала не го бяха обучавали в Умението. Той бе незаконороден като мен и никога не го бяха обучавали в Умението.

— Фицрицарин — върна ме в настоящето гласът на Кетрикен.

— Хм, доколкото ми е известно, Искрен започна да го използва в началото на войната. Когато беше единственият умел, защитаващ ни от алените кораби. Мисля, че тогава не е използвал Умението толкова много, нито това толкова го е изтощавало. Ето защо Сенч започна да му дава самодивско биле. За да възстановява силите му.

Кетъл премигна.

— Когато не се използва, Умението не се развива — почти на себе си рече тя. — Ако се използва, то се усъвършенства и човек почти инстинктивно усвоява многобройните му приложения. — Погледна ме. — Развитието и на двама ви най-вероятно е било преустановено. От самодивското биле. Искрен е бил възрастен и може да се е възстановил. Може да е разбрал, че Умението му е нараснало по времето, когато не е взимал билката. За разлика от теб. Той определено сам е изминал този път. — Кетъл въздъхна. Но предполагам, че другите не са я използвали и техните способности са надхвърлили твоите. Шутът няма какво да губи. Той не притежава Умението и като пие чай от самодивско биле, може да попречи на котерията отново да го открие. Но ти… Мога да ти я дам и тя ще те направи нечувствителен за Умението. Така ще им е по-трудно да те достигнат и на теб ще ти е много по-трудно да се пресягаш към тях. Може би така ще си в по-голяма безопасност. Но ще продължиш да погубваш дарбата си. В по-големи дози самодивското биле може напълно да я унищожи. И решението е единствено твое.

Забих поглед в земята. После вдигнах очи към шута. Колебливо се пресегнах към него с Умението. Не усетих нищо. Може би непостоянната ми дарба отново ме мамеше. Ала ми се струваше по-вероятно Кетъл да е права — самодивското биле, което шутът току-що бе изпил, го беше направило нечувствителен за мен.

Кетъл свали котлето от огъня и шутът безмълвно й подаде чашата си. Тя отчупи парченце от горчивата кора и го заля с вода. После въпросително ме погледна. Огледах лицата, но никъде не открих помощ. Взех една от чашите край огъня. Старческото лице на Кетъл помръкна. Тя стисна устни, ала не каза нищо. Просто бръкна в торбичката и зарови пръсти на дъното, където билката се бе стрила на прах. Вперих очи в празната чаша и отново ги вдигнах към Кетъл.

— Казваш, че взривът на Умението може да ги е погубило, така ли?

Тя бавно поклати глава.

— Не можем да разчитаме на това.

Не можех да разчитам на нищо. Нищо не беше сигурно.

Оставих чашата на земята и се запътих към одеялата си. Изведнъж се почувствах ужасно уморен. И уплашен. Знаех, че Уил ме търси. Дори да се скриех в самодивското биле, това можеше да не се окаже достатъчно, за да го отблъсне. Само щеше да отслаби и без това вече разклатените ми стени. И тогава разбрах, че тази нощ изобщо няма да мога да мигна.

— Ще остана на пост — казах и се надигнах.

— Не бива да си сам — свадливо рече Кетъл.