Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Сърцето ми подскачаше като риба на сухо. Грабнах Моли в прегръдките си и я целунах.

Или поне се опитах. Тя ме отблъсна грубо.

— Никога няма да целуна пияница. Заклела съм се и ще го изпълня. Нито пък ще позволя на пияница да ме целува.

— Не съм пиян, болен съм — възразих аз. От вълнение още повече ми се виеше свят. Залитах. — Все едно, няма значение. Важното е, че си в безопасност.

Тя ме подпря по навик, както от малка бе подпирала баща си.

— О, разбирам. Не си пиян. — В гласа и се смесваха съмнение и погнуса. — Но не си и чирак на писаря. Не си коняр. Винаги ли започваш с лъжи? Защото знам, че винаги свършваш с тях.

— Не съм те лъгал — отвърнах свадливо, объркан от нейния гняв. Исках да я погледна в очите, но не смеех. — Просто не казах всичко… много е сложно. Моли, просто се радвам да те видя жива. И то тук, в Бъкип! Канех се утре да те търся… — Тя все още ме крепеше. — Не съм пиян. Наистина. Излъгах само защото ме е срам да призная колко съм слаб.

— И затова лъжеш. — Гласът й удряше като камшик. — Би трябвало да се срамуваш от лъжите, Новак. Или за един син на принц е позволено?

Тя ме пусна и аз залитнах към стената. Мъчех се да остана прав и същевременно да овладея обърканите си мисли.

— Не съм син на принц — казах накрая. — Копеле съм. Това е съвсем различно. Да, и от това се срамувах. Но не съм те лъгал. Просто когато бях с теб, ставах Новака. Хубаво беше да имам приятели, за които съм Новака, а не Копелето.

Моли не отговори. Хвана ме за предницата на ризата, много по-грубо, отколкото преди, и ме помъкна по коридора към стаята ми. Смаях се колко са силни жените, когато се разлютят. Отвори с рамо вратата, като че ли й беше личен враг, и ме блъсна към леглото ми. Строполих се отгоре му. Поизправих се и успях да седна. Здраво сплетох пръсти и стиснах ръце между коленете си, за да овладея треперенето им. Моли яростно ме гледаше. Не я виждах ясно. Силуетът й бе замъглен, чертите на лицето й — размазани, ала позата й ми показваше, че е бясна.

След малко се осмелих да проговоря.

— Сънувах те. Докато те нямаше.

Тя мълчеше. Окуражих се.

— Сънувах, че беше в Силтбей. По време на нападението. — Думите ми прозвучаха напрегнато заради усилието ми да не позволя на гласа си да трепери. — Сънувах пожари и пирати. В съня ми ти трябваше да пазиш две деца. Като че ли бяха твои. — Мълчанието й се възправяше като стена срещу думите ми. Навярно ме смяташе за невероятен идиот да дрънкам за сънища. И защо, о, защо от всички хора на света, които можеха да ме видят толкова обезсърчен и отпаднал, защо трябваше да е точно Моли? Тишината се проточи. — Но ти си била тук, в Бъкип, на сигурно място. — Опитах се да овладея треперещия си глас. — Радвам се, че си в безопасност. Но какво правиш в Бъкип?

— Какво правя тук ли? — Гласът й бе също толкова напрегнат, колкото моя. Гневът го правеше студен, но ми се стори, че долавям в него и страх. — Търся един приятел. — Тя замълча и като че ли гърлото й се сви. После продължи с пресилено спокойствие. — Разбираш ли, баща ми умря и ми остави дългове. И кредиторите му ми отнеха дюкяна. Отидох да живея при едни роднини, да им помогна за събирането на реколтата и да събера пари, за да започна наново. В Силтбей. Макар че нямам представа как си научил за това. Спечелих малко и братовчед ми се съгласи да ми заеме останалата част. Реколтата беше богата. Трябваше да се прибера в Бъкип на другия ден. Обаче пиратите нападнаха Силтбей. Бях там с племенничките си… — За миг гласът й секна. Спомних си го заедно с нея. Корабите, пожарите, смеещата се жена с меча. Погледнах я и почти успях да я фокусирам. Бях онемял. Ала нейният поглед се рееше някъде над главата ми. Тя спокойно заговори — прекалено спокойно:

— Братовчедите ми изгубиха всичко. И се смятаха за щастливци, задето децата им се спасиха. Вече не можех да ги моля за заем. Всъщност дори не бяха в състояние да ми платят за работата, която бях свършила, ако ми беше дошло наум да си искам парите. Зимата наближаваше и нямаше къде да ида, затова се върнах в Бъкип. Винаги сме били приятели с Новия, рекох си. Ако изобщо мога да се обърна към някого за заем, това е той. Затова дойдох в замъка и попитах за писарчето. Обаче всички свиваха рамене и накрая ме пратиха при Федрен. Когато те описах, той се намръщи и ме препрати при лейди Търпение. — Моли многозначително замълча. Опитах се да си представя тази среща, но ме побиха тръпки. — Тя ме взе за камериерка — тихо прибави Моли. — Каза, че това било най-малкото, което можела да направи, след като ти си ме опозорил.