Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Сведох очи към дебелите планински гамаши. За миг изпитах желание да разкажа истината, но то веднага отстъпи пред разбирането колко опасно е да й поверя тази истина.

— Дълго пътуване. Лоша храна. Мръсни ханове с неудобни легла и лепкави маси. Горе-долу това е. Едва ли би искала да чуеш подробностите.

Случи се нещо странно. Погледнахме се в очите и усетих, че тя е прозряла лъжата ми. Бавно кимна в знак, че разбира необходимостта от това, после извърна глава. Запитах се колко ли пъти баща ми е разправял подобни лъжи. И какво й е струвало едно просто кимване.

Лейси решително пъхна в ръката ми чаша вино. Вдигнах я и сладостният аромат на първата глътка ме ободри. Стиснах чашата с две ръце и намерих сили да се усмихна на лейди Търпение.

— Кажи ми… — започнах и усетих, че гласът ми трепери като на старец. Изкашлях се. — Разкажи ми за себе си. Предполагам, че след идването на кралицата си много по-заета. Разкажи какво съм пропуснал.

— О! — Тя трепна като ужилена и на свой ред извърна глава. — Нали ме знаеш колко съм саможива. А и със здравето не съм много добре. Тия танци и разговори до късна нощ толкова ме изморяват, че после два дни не мога да стана. Не. Представих се на кралицата и един-два пъти седнах на нейната маса. Но тя е млада и увлечена в новия си живот. А аз съм стара и капризна, вечно заета с нещо свое…

— Кетрикен също се увлича от градинарство — вметнах аз. — Вероятно ще й бъде много интересно…

Внезапна тръпка ме разтърси до кости и зъбите ми затракаха в тишината.

— Малко съм… настинал — оправдах се и пак вдигнах чашата.

Отпих жадно. Ръцете ми трепереха и виното се разплиска по ризата ми. Стреснато скочих и безсилните ми пръсти изпуснаха чашата. Тя се търкулна по килима, оставяйки тъмна диря като петно от кръв. Свлякох се на табуретката и обгърнах раменете си с ръце, за да спра спазмите.

— Много съм уморен…

Лейси пристъпи към мен с кърпичка и почна да попива виното. Дръпнах кърпичката, избърсах брадата си и изтръсках каквото бе останало по ризата. Но когато клекнах да избърша килима, едва не се проснах по очи.

— Не, Фиц, остави това. После ще почистим. Ти си уморен.

Върви да си легнеш. Когато се наспиш, ела пак. Искам да обсъдим нещо сериозно, но ще ни отнеме цяла нощ. А сега бягай, момче. Бягай в леглото.

Изправих се с облекчение и промърморих няколко думи за сбогом. Лейси ме изпроводи до вратата, после остана на прага да гледа угрижено как вървя към площадката. Стараех се да стъпвам твърдо, макар че стените и подът играеха около мен. Изкачих три стъпала и щом изчезнах от погледа на Лейси, опрях рамо в стената да си поема дъх. Закрих с длани очите си от яркия блясък на свещите. Виеше ми се свят. Когато отворих очи, всичко тънеше в пъстроцветни петна. Здраво стиснах клепачи и пак ги захлупих с ръце.

Чух нечии леки стъпки да се задават отгоре. На няколко стъпала от мен човекът спря.

— Добре ли сте, сър — попита колеблив глас.

— Попрекалих с пиенето — излъгах аз. Но поне петната от вино подкрепяха лъжата. — След малко ще ми мине.

— Нека ви помогна да се качите. Едно спъване тук може да бъде опасно.

Сега в гласа звучеше упрек. Отворих очи и надникнах през пръсти. Синя пола. От онзи грубоват, здрав плат, който използваха всички прислужници. Без съмнение и друг път си бе имала работа с пияници.

Поклатих глава, но тя не ми обърна внимание, както бих направил и аз на нейно място. Усетих как една малка, силна ръка ме хваща за лакътя, а другата обгръща кръста ми.

— Хайде нагоре — насърчи ме жената.

Колкото и да не исках, се облегнах на нея и повлякох нозе към следващата площадка.

— Благодаря — промърморих с надеждата, че ще си тръгне, но тя продължаваше да ме държи.

— Сигурен ли сте, че идвате тук? Стаите на прислугата са по-горе.

Намерих сили да кимна.

— Третата врата. Ако нямаш нищо против.

Тя помълча, после каза:

— Това е стаята на Копелдака.

Думите прозвучаха като предизвикателство. Някога бих трепнал от тях, но това отдавна бе минало.

— Да — отвърнах студено. — Сега можеш да си вървиш.

Жената обаче пристъпи по-близо, хвана ме за косата и дръпна нагоре, за да види лицето ми.

— Новак! — изсъска яростно тя. — Трябваше да те зарежа на стълбището.

Рязко вдигнах глава. Всичко беше като в мъгла, но въпреки това я познах — познах лицето, разпиляната коса по раменете и аромата на летен следобед. Облекчението ме заля като вълна. Това бе Моли, Моли свещарката!

— Жива си! — възкликнах аз.