Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— След като съм те опозорил ли? — сепнах се аз. Думата ме разтърси и замъгленото ми зрение избухна в искри. — Как? Как съм те опозорил?

Гласът й бе тих.

— Лейди Търпение каза, че явно си спечелил чувствата ми и сетне си ме изоставил. Че съм ти позволила да ме ухажваш под измамното впечатление, че някой ден ще можеш да се ожениш за мен.

— Не съм… — Запънах се. После: — Нали бяхме приятели. Не знаех, че изпитваш нещо повече…

— Нима? — Тя вирна брадичка — този жест ми бе познат. Преди шест години щеше да го последва юмрук в корема ми. Потръпнах. Ала Моли просто продължи още по-тихо: — Предполагам, че е трябвало да го очаквам. Много е лесно да го кажеш.

Беше мой ред да се сепна като попарен.

— Ти беше онази, която ме изостави, без дори да се сбогуваш с мен. При това с оня моряк, Джейд. Да не мислиш, че не знам? Аз бях там, Моли. Видях те да го хващаш за ръка и да тръгваш с него. Защо не дойде при мен?

Тя изправи рамене.

— Бях жена с бъдеще. После неволно станах длъжница. Мислиш ли, че подозирах за дълговете, които баща ми е правил и после просто е забравял? Кредиторите му дойдоха да чукат на вратата ми чак след като го погребахме. Изгубих всичко. Трябваше ли да дойда при теб като просякиня с надеждата, че ще ме приемеш? Смятах, че ме обичаш. Вярвах, че искаш… проклятие, защо трябва да ти признавам всичко това! — Думите й ме удариха като хвърлени камъни. Знаех, че очите й хвърлят мълнии, че бузите й са поруменели. — Мислех, че наистина искаш да се ожениш за мен, че искаш бъдеще с мен. Щеше ми се да донеса нещо със себе си, а не да дойда при теб без пукнат грош. Представях си, че ще имаме малко дюкянче, аз със своите свещи, билки и мед, ти със способностите си на писар… Затова се обърнах към братовчед си да му поискам заем. Той нямаше излишни пари, но уреди да отида в Силтбей и да разговарям с по-големия му брат Флинт. Казах ти какъв беше краят. Отработих си пътя на един рибарски кораб, Новия, чистих риба и я нареждах в сол. Прибрах се в Бъкип като пребито куче. Преглътнах гордостта си, дойдох тук и открих каква съм била глупачка, видях, че си ме лъгал и си се преструвал. Ти си копеле, Новия. Копеле.

За миг се заслушах в някакъв странен звук и се опитах да разбера от какво е. После разбрах. Тя плачеше. Знаех, че ако се опитам да се изправя и се доближа до нея, ще се просна по очи. Или че ако протегна ръка, Моли ще ме удари и ще ме повали на пода. Затова глупаво като всеки пиян повторих:

— Добре де, ами Джейд? Защо толкова лесно тръгна с него? Защо първо не дойде при мен?

— Казах ти! Той ми е братовчед, идиот такъв! — Гневът й избухна през сълзите. — Когато загази, човек се обръща към роднините си. Помолих го за помощ и той ме заведе в семейната си ферма да им помогна с реколтата. — Миг мълчание. После, сякаш не можеше да повярва, тя каза: — Ти какво си мислеше? Че съм от ония жени, дето могат да тръгнат с друг мъж ли? — Лед. — Че ще ти позволя да ме ухажваш и ще излизам с друг?

— Не. Не съм казвал такова нещо.

— Още малко и щеше, разбира се. — Каза го така, сякаш изведнъж всичко й бе станало ясно. — Ти си като баща ми. Винаги си мислеше, че лъжа, защото самият той постоянно лъжеше. Точно като теб. „А, не съм пиян“, когато целият вониш и не можеш да се държиш на краката си. И тъпите ти измислици: „Сънувах те в Силтбей“. Всички в града знаеха, че съм заминала за Силтбей. Сигурно си го чул, докато си се наливал в някоя кръчма.

— Не съм, Моли. Повярвай ми. — Вкопчих се в одеялото на леглото си, за да се задържа изправен. Беше ми обърнала гръб.

— Не. Не ти вярвам! Вече няма да вярвам на никого. — Тя замълча, сякаш мислеше за нещо. — Знаеш ли, някога, много отдавна, когато бях малка, още преди да се срещнем… — Гласът й бе странно спокоен. По-кух, но спокоен. — Беше по време на Пролетното празненство. Помня, че помолих татко да ми даде няколко петачета за сергиите на панаира, а той ме зашлеви и отвърна, че нямало да си хвърля парите за такива глупости. След това ме заключи в дюкяна и отиде да пие. Но още тогава можех да се измъквам навън. Въпреки всичко отидох на панаира, просто за да позяпам. На една от сергиите някакъв старец предсказваше бъдещето с кристали. Знаеш как го правят. Поднасят кристала към запалена свещ и гадаят по багрите, които падат върху лицето ти. — Моли отново замълча.

— Зная — отвърнах аз. Знаех за каква Синорна магия говори. Бях виждал танца на пъстрите светлини по лицето на жена със затворени очи. В момента единственото ми желание бе по-ясно да виждам Моли. Струваше ми се, че ако срещна погледа й, ще я накарам да прозре истината в мен. Искаше ми се да се осмеля да се изправя, да се приближа до нея и отново да се опитам да я прегърна. Ала тя ме смяташе за пиян, а и със сигурност щях да падна. Нямах намерение повторно да се изложа пред нея.