Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Фиц — каза той и отвори очи. После стисна ръката ми.

— Да.

— Върна се. Жив си.

— Да, жив съм и се върнах. Дойдох право при теб. О, Бърич, боях се, че няма да те заваря жив.

— И аз те мислех за мъртъв. Другите се върнаха завчера. — Той си пое дъх и се опита да ми се усмихне. Едва сега забелязах, че лявата страна на лицето му е отекла. — Знаеш ли, имаш рани по лицето. Трябва да им сложиш мехлем. Сякаш те е одраскало животно.

— „Претопени“ — отвърнах лаконично, поех си дъх и добавих малко по смело: — Бърич, този тип ме прати право във Фордж.

Лицето му се сгърчи от гняв.

— Не искаше да ми каже. На никого не казваше. Проводих хора дори при принц Искрен, за да измъкне от Гален какво е направил с теб. Никакъв отговор. Трябваше да го убия.

— Остави — махнах с ръка и наистина го мислех. — Важното е, че се върнах жив. Провалих се на изпитанието, но запазих живота си. А както ти сам каза, има и други неща, с които човек да запълва времето си.

Бърич се намести лекичко в леглото. От това не му стана по-добре.

— Ами да. Ще бъде ужасно разочарован да те види отново. — Той помръдна рамене. — А мен ме нападнаха. Някой с нож. Не зная кой.

— Какво е положението?

— Не е розово, за моята възраст. Млад елен като теб вероятно отдавна да се е изправил на крака. Добре че успя да ме мушне само веднъж. И знаеш ли какво? Той уби кучето ти. Защо му трябваше да го прави? Безсмислена постъпка.

— Зная.

— Умря, без да се мъчи — обясни Бърич, сякаш това можеше да ме успокои.

— Но ти спаси живота. Ако не беше Смити, ножът щеше да те удари поне още два пъти.

Бърич замръзна.

— Ти го усети, нали? — Не беше въпрос и нямаше никакво съмнение за какво говори.

— Да — отвърнах.

— Бил си с кучето през онази нощ, когато очакваха от теб да покажеш, че можеш да използваш Умението?

— Бърич, не е каквото си…

— Остави ме — прекъсна ме той и махна с ръка.

— Бърич, причината не е в Смити. Аз просто не притежавам Умението. Защо не ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм? Какво лошо има, че понякога контактувам с животните? Обещавам ти да не преминавам границата на разумното. Бих могъл…

— Да не си се мернал в конюшнята! Не искам да те виждам повече. — Той ми обърна гръб и по бузата му се търкулна самотна сълза. — И не си мисли, че си се провалил. Не, Фиц. Аз съм този, който се провали. Бях прекалено мекосърдечен. Трябваше да ти го избия от главата още първия път, когато осъзнах, че го правиш. „Възпитай го добре“ — ми каза Рицарин. Последната му повеля към мен. А аз му изневерих. Ами ти, Фиц! Ако не си губеше времето с Осезанието, досега да си научил от Гален всичко, което е нужно. Не се учудвам, че те е пратил във Фордж. Ох, Фиц. Копеле или не, ти можеше да си достоен син на Рицарин. А ти обърна гръб на едничката възможност. И за какво? За едно куче. Зная, че кучето може да значи много за човека, но да посрамиш всичко, на което съм те учил…

— Не беше само някакво си куче — едва успях да вметна. — Смити беше мой приятел. А и вината не беше у него. Отказах се да чакам и се върнах заради теб. Мислех, че ще имаш нужда от мен. Смити е умрял преди няколко дни. Зная го, усетих го. Върнах се при теб, мислех, че съм ти необходим.

Той помълча, после каза прегракнало:

— Не трябваше. Мога и сам да се грижа за себе си. Знаеш го. Винаги си го знаел.

— Но винаги си се грижил и за мен — припомних му аз.

— Което накрая не се оказа от полза и за двама ни — бавно каза той. — Виж какво стана от теб. Сега си само един… Върви си. Просто си иди и ме остави.

Изправих се.

— Ще приготвя отвара за окото ти. Следобед пак ще дойда.

— Нищо не ми носи. Направи ми тази услуга. Върви си по пътя и прави каквото искаш. Не искам да те познавам. — Говореше на стената. Гласът му прозвуча безжалостно.

На прага спрях и го погледнах. Все още беше обърнат към стената.

Ето какво завръщане ми беше приготвил Бъкип. Знаех, че не съм същият като онзи момък, който го бе напуснал само преди няколко дни. От лазарета се върнах право в моята стая. Измих се, преоблякох се и легнах да спя, но не спах добре. През останалата част от Пролетното празненство се хранех само в кухнята, и то късно вечер. Пратих кратка бележка на крал Умен, в която му съобщавах, че пиратите използват Фордж, за да се запасяват с прясна вода. Не получих отговор, но и не очаквах такъв. Нямах желание да се срещам с никого.

Гален представи на краля новата котерия с много помпозност и шум. Освен мен още един от групата не бе успял да се справи. Не му помня името. Предполагам, че също като Гален, съм го изхвърлил от паметта си моментално.