Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Завъртях тоягата пред мен, като се стараех да държа останалите на разстояние. Бяха парцаливи и изгладнели, но въпреки това сигурно можеха да ме настигнат, ако побягна. Бях твърде уморен, а на тях придаваше сили гладът. Щяха да се влачат след мен, докато не падна. Един от тях посегна да ме хване и аз го пернах по китката. Той писна болезнено, изпусна ръждивия си нож и притисна ръката си към гърдите. И отново другите двама не му обърнаха внимание. Отскочих назад.

— Какво искате? — попитах ги.

— Какво имаш? — отвърна един от тях. Гласът му беше пресипнал и дрезгав, говореше колебливо, като човек, който отдавна не е общувал, и в думите му не се долавяше никакво чувство. Започна бавно да ме заобикаля, като се стараеше да се движи извън обсега на тоягата. „Говоря си с мъртвите“ — помислих си.

— Нищо — отвърнах задъхано и мушнах втория, който направи опит да скъси разстоянието. — Нямам нищо за вас. Нито пари, нито храна. Изгубих всичко.

— Нищо — повтори другият и чак сега осъзнах, че е жена. Беше като кукла с кухи орбити вместо очи. — Наметало. Искам наметалото ти.

Изглежда, остана доволна от факта, че все още може да изразява мислите си на глас. Затова пък се разсея и успях да я шибна през краката. Тя погледна озадачено надолу и продължи да куцука към мен.

— Наметало — повтори и другият. За момент двамата се спогледаха, осъзнали, че има нещо, за което могат да си съперничат. — На мен. Мое.

— Не. Ще те убия — отвърна равнодушно жената. — И теб също — рече ми тя и отново тръгна към мен. Замахнах с тоягата, но тя отскочи и този път се опита да я хване. Завъртях се тъкмо навреме, за да ударя този с наранената китка. След това се мушнах край него и побягнах надолу по пътя. В едната си ръка стисках тоягата, а с другата придържах развятото наметало. Вятърът го разтвори като ветрило, връзките му се скъсаха и аз го оставих да отлети назад. По болките в краката съдех, че няма да издържа дълго. Само след няколко секунди преследвачите стигнаха плячката, за което можеше да се съди по гневните им викове и писъците на жената. Молех се да ги задържи достатъчно, за да се отдалеча от тях. Пътят пред мен описваше завой и аз се надявах да изгубят интерес към мен, когато се скрия от погледите им. Потичах още малко, после забавих темпо и едва тогава посмях да хвърля поглед през рамо. Пътят беше пуст. Отново ускорих крачка и щом зърнах подходящо скривалище, напуснах пътя.

Навлязох в гъста ниска горичка и разтреперан се отпуснах зад един храсталак и напрегнах слух за евентуални преследвачи. Сръбнах малко от водата в меха и се опитах да се успокоя. Нямах време за дълги почивки — събитията в Бъкип налагаха незабавното ми присъствие.

Все още не мога да си обясня как съм могъл да заспя там, но точно това бе, което направих.

Събуждането настъпи постепенно. Първо отворих мъчително очи, сякаш се будех от тежка болест или продължително безсъзнание. Очите ми бяха подпухнали, устните ми — изсъхнали и напукани. Огледах се, но наоколо цареше мрак. Плътен слой облаци бе скрил луната.

Изправих се и веднага се оплетох в бодливите клони на храсталака, който взе от мен полагаемата му се дан от парченца кожа и плат, преди да ме пусне. Излязох предпазливо на пътя, като се оглеждах, душех и слухтях като преследвано животно. Знаех, че с пресягане няма да доловя близостта на „претопените“, но се надявах, че горските животни ще ми подскажат присъствието им. Но всичко беше спокойно.

Погледнах небето, после поех към Фордж. Стараех се да се придържам към онази страна на пътя, която беше скрита от гъсти сенки. Движех се бързо и колкото се може по-безшумно, но имах чувството, че не успявам и в двете. Все още чувствах тъничката топла нишка, която ме свързваше с ума на Смити. Тя единствена ми даваше сили и смелост дори когато поглеждах боязливо към мрака зад мен.

Ето че излязох на хълма, в подножието на който се гушеше Фордж. Известно време стоях и разглеждах селцето, но не забелязах никакви признаци на живот. Започнах да се спускам и в този момент излезе лек вятър, който прогони облаците от луната. Бледата призрачна светлина хвърляше издължени сенки от порутените стени и пробуждаше святкащи отражения в локвите. Но никой не крачеше по улиците на Фордж. В пристанището не се виждаха лодки, нямаше дим от комините. Както обитателите му, така и „претопените“ бяха изоставили това негостоприемно място.

Навлязох в селцето, вървях и се оглеждах. Настръхвах от поскърцването на увиснали върху пантите обгорели врати. Пътят се спускаше право към кея и там описваше широк завой покрай заливчето. Някога зидана стена бе защитавала пътя от морските вълни, но сега беше съборена и вероятно след някой и друг бурен сезон морето щеше да завладее тази част от сушата.