Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Заслушах се в грохота на морето, който наподобяваше развълнувано дишане на подпийнал гигант. Вятърът беше прогонил облаците, небето беше обсипано със звезди, нощта изглеждаше романтична, ала когато погледнах към морето, мернах призрачната сянка на един ален кораб, който току-що бе влязъл в залива и се приближаваше към кея. Имаше издължен тесен корпус, платната бяха навити по реите и бавният ход говореше, че корабът се готви да акостира. Корпусът бе боядисан в алено и лакиран до блясък, сякаш корабът се носеше през море от кръв, а не от солена вода. Никой не извика в мъртвото селце зад мен.

Стоях като пълен глупак, озарен от лунните лъчи насред пътя, и треперех от ужас. Внезапно греблата на аления кораб заскърцаха и от призрачен той стана реален.

Хвърлих се на земята, след това изпълзях в сянката на вълнолома. Не смеех да си поема дъх от ужас. Кръвта беше нахлула в главата ми и пулсираше в неистово темпо. Корабът вече бе толкова близо, че долавях и други звуци от борда — някой се прокашля, пак заскърцаха гребла, нещо тежко се сгромоляса на палубата. Очаквах команда или вик, че съм бил забелязан. Но не чух нищо подобно. Вдигнах предпазливо глава и надникнах зад една купчина от изсъхнали водорасли. Корабът продължаваше бавното си движение под равномерното вдигане и спускане на греблата.

Дочух откъслечни реплики на език, близък до нашия, и дори ми се стори, че разбирам значението на някои думи. Мъж с въже в ръка скочи на кея и завърза кораба почти до мястото, където се криех. Още двама въоръжени до зъби пирати слязоха и се покатериха на вълнолома. Изтичаха на пътя, отдалечиха се на известно разстояние в противоположни посоки и заеха позиции. Единият бе точно срещу мен. Опитвах се да лежа съвършено неподвижно.

А от кораба слизаха още хора. Държаха се с увереност, която говореше, че познават добре мястото. Не можех да обясня какво може да ги привлича тук, докато не забелязах разтоварените празни бъчонки. Затъркаляха ги с внушителен трясък по дървения кей и аз си спомних кладенеца, който бях подминал малко преди пристанището. Очевидно не за пръв път този кораб се отбиваше тук, за да попълни запасите си от прясна вода. „Ех, да можех да отровя кладенеца“ — помислих си, защото знаех, че това щеше да направи на мое място Сенч, но нито имах достатъчно смелост, нито средства да го направя. А от кораба продължаваха да слизат пирати и да се разхождат по кея. Дочух спор между мъжки и женски глас. Мъжът искаше разрешение да запали огън, за да изпече месо. Жената не разрешаваше, защото светлината на огъня щяла да се вижда отдалече. Щом разполагаха с прясно месо — продължи аналитичната част от ума ми, тази която бях получил от Сенч — значи скоро бяха нападнали някое селище, и то недалеч оттук. Жената даде разрешение за нещо друго, но този път не чух добре за какво, докато не видях, че разтоварват две тежки бурета. Изправиха ги и един от мъжете донесе от кораба голям бут месо и го пусна в първото буре. Явно не възнамеряваха да си тръгват скоро, а завареше ли ме денят тук, неминуемо щяха да ме разкрият. Трябваше да се измъкна колкото се може по-бързо. Започнах да пълзя между купчинките изсъхнали водорасли, по дребните остри камъчета и натрошените мидени черупки. Проклинах всеки корен, който се закачваше за мен, и всеки по-голям камък, който се изпречваше на пътя ми. Изглежда, наближаваше прилив, защото вълните започнаха да блъскат по-яростно крайбрежните скали и вятърът носеше из въздуха ситен воден прах. Стараех се да синхронизирам движенията си с грохота на падащите вълни. Тоягата затрудняваше неимоверно безшумното ми придвижване, но не смеех да се разделя с нея. Продължих да пълзя, докато не престанах да чувам гласовете на пиратите. Едва тогава се надигнах и започнах да притичвам между камъните. Стигнах пътя при един обгорял склад, заобиколих го и се огледах.

Всичко беше спокойно. От мястото, където се намирах, не се виждаше нито корабът, нито пиратите. Надявах се, че те също не могат да ме видят. Въздъхнах малко по-спокойно и се пресегнах към Смити по начина, по който хората посягат към кесиите си, за да се уверят, че са на място. Открих го, кротък и умиротворен, с ум като гладко езеро. „Идвам“ — уверих го отново, поех въздух с пълни гърди и закрачих по пътя.

Вятърът ме шибаше право в лицето. Бях прегладнял, измръзнал и изтощен. Обувките ми бяха подгизнали. Но нито за миг не си помислих за спиране. Подтичвах като вълк и зорко оглеждах всичко наоколо. Пътят пред мен беше пуст и тъмен, ала в следващия миг тъмнината се превърна в сенки на хора. Двама пред мен, а когато се обърнах — още един отзад. Шумът на вълните бе скрил звука от стъпките им, а луната отново бе затулена от плътни облаци. Отскочих и се притиснах към стената на склада, протегнал пред себе си тоягата. Те мълчаливо ме обкръжиха. И тъкмо последното бе, което ме озадачи в поведението им. Ако бяха членове на екипажа, защо не извикаха и другите? Не, тези хора следяха както мен, така и всеки един от групата си. Те не ловуваха като глутница, а щяха да ме убият и да се сборичкат за плячката. „Претопени“.